— Стой! — изкрещях аз. — Жълта светлина! Трябва ни жълта светлина!
Очите премигнаха и отново се спряха върху двете буболечки. Шпагата ми, изглежда, ни най-малко не смущаваше това същество.
Мина минута — каналът си оставаше син. После очите се люшнаха и плавно заплуваха напред. Метнах шпагата като копие и тя изчезна, без да достигне целта. Хвърлих светлинна бомба — и тя не избухна. Нервите на Олег не издържаха; той спешно хлътна в канала. Кълнейки всичко на света, аз го последвах.
Скали — отдясно и отляво. Стоях на пътека, а Олег седеше опрян в каменна стена и се свестяваше. Миризма на море. Вик на чайка. Проклятие! Вдигнах глава и фокусирах Кръста. Тройно проклятие!!! Кръстът беше изкривен и преместен към западния сектор. Значи ние сме на изток.
Хванах Олег за яката и безцеремонно го изправих на крака. После махнах с ръка, указвайки посоката, и тръгнах нагоре по пътеката. Ако се съдеше по охкането и ахкането, той вървеше подир мен.
Но след петминутно ходене опряхме в друга стена. Усетих силното желание да разтъркам очи. Пътеката — доста широка и утъпкана — излизаше от монолитна скала. Готов бях да се закълна, че в нея няма никакви тайни врати.
— Да се връщаме ли? — плахо попита Олег.
Вдигнах рамене. Със сигурност това струпване на скали ми действаше угнетяващо. Източните планини! Преди колко ли десетилетия оттук си е тръгнал и последният човек?
А пътеката впрочем бе нова…
След около двадесетина минути тя прекъсна също така непонятно, както и преди — над пропаст. На петдесет крачки долу синееше морето, виждаше се как дълбочината започва от самия бряг. Кой и как ли е използвал тази пътека? Нещо не съм чувал за крилати същества, способни да преминават и през скали…
Като се отдръпнах от пропастта, направих няколко стъпки в обратна посока. Той стоеше в сянката на скалите и виолетовото му наметало почти се сливаше с фона. Въобще в Централния свят няма сенки, нали цялото небе свети от всички страни. Но тук стените почти се събираха и под тях цареше полумрак.
— Ей! — извиках го аз.
Фигурата във виолетово направи три крачки и излезе от сянката. Синя блестяща кожа, триъгълни оранжево-жълти очи без бяло, дупки на мястото на носа и устата… Синята чума!
— Пази се! — предупредих Олег.
Нямахме изход. Единственият път от пропастта минаваше край това същество. Достатъчно бе само едно негово докосване, за да ни направи същите като себе си.
— Скачай!
По лицето на Олег се изписа ужас. Тогава го сграбчих и го хвърлих надолу. Все пак някакъв шанс… Вече го бях последвал, когато видях онова, което трябваше да забележа още в самото начало — наблизо стоеше кораб, кафяво-червен върху фона на кафяво-червените скали, почти скрит зад извивката на брега. Чумният кораб!
После се бухнах във водата. Щом отворих очи, първата ми мисъл беше, че през последните дни много често губя съзнание и че това няма да свърши добре. Тук напипах под себе си дъски и тутакси седнах. Над главата ми лениво се издуваха платна. Всъщност веднага разбрах, че това не е чумният кораб: онзи беше кафяво-червеникава кадифена развалина, два пъти по-висока от приютилия ни изящен бриг. На три крачки от мен, в локва вода, разсипана по палубата, лежеше Олег.
Колко ли време съм бил в безсъзнание? С усилие на волята се освободих от пелената, застлала очите ми, и на четири крака допълзях до борда. Аха! Пред мен се издигаше сипеят — същият, от който ние така сполучливо се хвърлихме. Бригът плуваше почти плътно до брега, изглежда, капитанът добре познаваше фарватера. Вдигнах глава и на края на сипея различих загърнатата във виолетова коприна фигура. Независимо от сегашното си неопределено положение усетих нещо като злорадство. Не, не можеш да ме стигнеш!
— Кой знае — възрази ми един вътрешен глас, гласът на мъдреца, който стои във всички нас, за да говори гадости.
Да, разбира се! Ако плаваме по този курс, зад завоя ще се сблъскаме с чумния кораб!