— Това ще даде предимство на клана на Светлината — обясни Древният. — И ще отвори опасност от нова война… С една дума, аз бих избрал варианта, при който Одорф ти е нужен.
— Тоест?
— Без него ти ще попаднеш в Черната зона сред най-последните, а с негова помощ ще бъдеш там първи. Първи, Рат, и ще успееш да спасиш останалата армия. Съгласен ли си?
— Да.
— Но знай, че ще си изпатиш доста.
Като се сетих колко пъти съм си изпащал през последните дни, въздъхнах:
— Нека.
И от тавана се спусна върху главата ми кълбото на канала.
Строго казано, това не беше обикновен канал. Както и преди, аз стоях на каменния под в дълбоката пещера, а наоколо сякаш възникна сферичен екран. Каналът се движеше заедно с мен!
В далечината плуваха пясъци с редки островчета прашна зеленина, движеха се дребни фигурки на конници. Значи това не е технологичен свят, поне тук го няма онова… на което се возят… Думата ми изскочи от главата и всички опити да възстановя изгубеното не дадоха резултат. След известно време с ужас открих, че изобщо съм забравил за какво става въпрос. Текам е велик, но не е измислил нищо по-добро от камилите…
… Земята се приближаваше, сега се носех над самите върхове на пясъчните хълмове. Как стана така, че летя? Чувствах, че трябваше да знам това… Пустота…
„Дано не забравя и собственото си име — помислих. — А всъщност… Какво става?! Наричам се…“
— Аз ще променя паметта ти — каза някой, когото вече бях успял да забравя.
Ала не трябва да се отнема всичко, чак и името… На това място земята се устреми насреща ми и силен удар ме захвърли върху пясъка.
Барабаните бяха покрити с камилска кожа, обработена и разтегната по особен начин, тънка като пергамент и звънка като мед. И най-чувствителното ухо не би уловило в грохота им дори намек за хармония.
Двеста и осемнадесет войници стояха пред мен и само трима — отзад. Всички мъже от племето Мадияк, всички, способни да носят оръжие. Слънцето се намираше почти в зенита си и аз, в пълно бойно снаряжение, с всичките му щитчета, ризница, шлем и стоманена мрежа, стягаща ме в ставите, се пържех под неговите лъчи. Доспехите принадлежаха на Аши — десетника; в цялото това великолепие мой бе само мечът.
Пътят към мястото на церемонията минаваше през тълпата войници на Посланика. Те ни зяпаха. Видях как приветстват първите, които вървяха отпред, вожда и неговите конници, чувах виковете им и звънтежа на медни монети, хвърлени от публиката. Но не за мен.
От унижение стиснах зъби. Запомни, казах си аз. Сега ти си почти никой. Осанси, забравилият.
Ала ще дойде ден, помислих си, и тогава ще бъда пръв. И за мен ще бъдат предназначени шепите медни монети, а в опашката на племето — моето племе! — ще преплита крака друг воин, облян в пот и с чужда ризница. И през този ден ще скалпирам всеки, който дръзне да ме нарече Осанси.
Погалих с ръка дръжката на Жълтия брат — единствения ми приятел и защитник. Казват — самият аз не помня това, — че когато търговският керван на Мадияк ме намерил в пустинята, тоя меч бил забит в пясъка до краката ми. Щом е така, той поне веднъж ми е спасил ако не живота, то честта. Човекът с меч е воин и не може да бъде продаван в робство.
Барабаните удариха за последен път и млъкнаха. За няколко секунди над тълпата увисна тишина, нарушавана от дрънкането на оръжия и хрипкавия рев на бойните камили. После прозвуча флейта, лееща проста и плавна мелодия. Контрастът с грохота и трясъка беше поразителен. Вождът отхвърли меча си и се качи на издигнатото каменно възвишение, на върха на което стоеше обикновен походен казан. Започна се Великото изпитание.
Честно казано, никой или почти никой в многохилядната тълпа не го възприемаше като чудо. Може би само варварите от северозападните долини на Инкбара се впечатляваха повечко. Това бе наркотик с удивителното свойство да убива лъжците. Ако човек казваше истината, оставаше жив. Мисля, че сам по себе си наркотикът на Великото изпитание не беше отровен — той само усилваше до крайност способността за самовнушение.
От трите страни на възвишението към вожда се изкачиха трима души, които представяха групите население в Инкбара: облечен в бойни доспехи, но без меч авсит воин, символизиращ юмруците на Посланика; драпиран в безкрайни гънки авсит преселник, олицетворяващ волята на Посланика; и не-авсит, представител на племето, което не бе успяло или не бе пожелало да възприеме религията на Посланика, но ползваше неговото покровителство. По такъв начин вождът се изправи сякаш пред лицето на цялата империя, носейки й вудсиф — молба за покровителство. Всъщност, казах си аз, това не е нищо друго освен, тържествено оформена капитулация. В името на Посланика.