Вождът изпи до дъно предложената му чаша й произнесе думите на клетвата. Сетне дойде ред на конниците. Отново почувствах, че стоя в опашката на племето. Вдясно и вляво от нас авситите откровено разглеждаха новодошлите. Бяха със собствени доспехи — военната плячка на империята значително надвишаваше онова, за което можеше да си мечтае войнството на Мадияк, още повече че в мирно време те получаваха немалка пенсия.
Най-после дойде и моят ред. За разлика от другите аз не хвърлих Жълтия брат встрани, за да го вдигна на връщане, а внимателно го забодох в каменистата земя. В редиците на воините се чу одобрително боботене.
Без да бърза, авситът воин гребна от зелената течност в казана и като ми протегна черпака, каза кратко: „Пий!“
Напитката се оказа сладникава и тръпчива, с много силен аромат на някакви треви. След първата глътка усетих странна лекота в тялото си. Слънцето вече не прежуряше, каишите на бронята повече не се врязваха в раменете и заливащата очите пот не пречеше.
— Закълни се!
— Заклевам се — казах силно — да служа на делото на Посланика до самата си смърт, а ако потрябва — и след нея!
Тълпата зашумя одобрително.
Като слязох от възвишението, издърпах от земята Жълтия брат и понеже церемонията беше свършила, си тръгнах. Сега дистанцията между мен и авситите сякаш бе съкратена, потупваха ме по гърба и ме поздравяваха, но кой и как — вече не помня. Изглежда, започваше вторият етап от действието на наркотика. С голям труд се добрах до шатрата на Аши, предадох доспехите на една от многобройните му жени и минал встрани, се изпънах на пясъка. Воин на Посланика!
В полусън лениво наблюдавах лешояда, който кръжеше над лагера. Войската вече трети месец лагеруваше в пустинята до оазиса Нуа, приемайки все нови и нови племена и семейства. Армия на една чудовищна империя, чиято история наброяваше стотина години. Тук не се срамуваха от историята, напротив, стремителният възход бе предмет на гордост. Смяташе се, че той е доказателство за истинната вяра, донесена на хората от Посланика и от съветниците му. Само че експанзията на империята беше завършила още преди една година.
Сега тя заемаше целия континент и, разбира се, пред Наместника стоеше въпросът: какво да се прави по-нататък? Всички врагове бяха сломени, всички съседи — асимилирани.
Тогава съветниците показали на князете в Инкбара огнените порти, водещи към ада, в страната на черния дим. Адът, казали те, трябва да бъде унищожен и сетне ще се построи царството на бога.
И така, армията стоеше в оазиса Нуа и около него и чакаше Наместникът да оздравее от жълта треска. Тази болест би убила за седмица обикновения човек, но Наместникът не беше обикновен човек и никой не се съмняваше, че ще се оправи.
Слънцето се измести и аз се върнах в сянката на шатрата. Интересно, кой съм все пак аз? Каква сила ме накара да изгубя съзнание? Кой ме захвърли в пустинята, отнемайки ми всичко освен меча — странен меч от златиста стомана? Аз навярно бях важна птица — да вземем например начина ми на логично мислене и систематичния подбор на информация. Доколкото знаех, за обикновения воин историята на империята е поредица от легенди, нищо повече, а ето че Осанси можа да я разложи на съставните й части…
От тези размисли ме отвлече скърцането на пясъка под нечии ботуши. Обърнах се и видях непознат човек, безспорно воин. Ако се съди по гербовете, избродирани върху дрехите му, той беше от свитата на принца. На външен вид бе атлет и аз реших, че е някой от знаменитите телохранители.
Воинът седна на пясъка до мен:
— Рат?
Явно се обръщаше към мен. Рат ли? Ще запомним. Това напълно би могло да бъде име, дори моето, а можеше да е звание или просто приветствие.
— Да? — усмихнах се за всеки случай.
— Кълна се в Белия път! — възкликна воинът. — Къде се беше дянал?
Белият път, помислих си аз. Не някакъв друг, а Белият път.
— Защо да съм се дянал? Ето ме…
Събеседникът ми се намръщи, после рече:
— Чакай, чакай! А къде са останалите? Ор, Биг, Си-ву… Онзи, как беше… Лин?
На това място сметнах за необходимо да премълча и само вдигнах рамене.
— Ами онзи — продължи воинът, — пленникът? Ъ-ъ… Олег? Къде е той?
— Къде може да бъде… — промърморих аз.
Изглежда, казах нещо погрешно, защото лицето на воина се изкриви.
— Мислиш ли какво говориш?! — изсъска той. — Ти… ти си го предал на Хамелеоните?!
На Хамелеоните, рекох си. Много мило.
— А ти какво си направил? — попитах го.
— Чакай, чакай — замърмори воинът, — нима не ми вярваш?