Отново вдигнах рамене.
— Добре, хайде да поговорим сериозно. Ти разбираш ли, че това е властта?! — събеседникът ме хвана за плещите и силно ме разтърси.
Както и преди, не проумявах нищо. Власт. Рат. Хамелеони.
— Пусни ме!
Воинът разтвори ръце:
— Помисли, Рат! — произнесе заплашително. — Хубаво си помисли в чий лагер си ти. Аз пак ще те намеря! — той стана и си тръгна с бързи крачки.
Тогава се запътих към центъра на бивака Мадияк, където мъжете се упражняваха с мечове. Още едно доказателство за високия ми произход — тяхното фехтуване ми се стори детска игра, самият аз умеех да се бия много по-добре от всички тук. Извадих от ножницата Жълтия брат и поработих известно време без партньори. После огладнях и отидох да обядвам, след това реших да позяпам церемонията. В лагера постоянно пристигаха все нови и нови племена, така че във вярност на Посланика се кълняха през целия ден, а може би и през цялата нощ. Сега полагаше клетва племето Нелем. Стоях сред тълпата и гледах върволицата войници, които се изкачваха по клетвения хълм. Когато край мен мина последният от колоната, аз, подчинявайки се на неочакван порив, измъкнах от джоба си няколко медни монети, които бяха всичкото ми богатство, и ги хвърлих към него. Монетите с весел звън се посипаха по доспехите, но воинът съвсем не се зарадва от този признак на внимание, ами, напротив, още повече се сгуши…
Дръпнаха ме за ръкава. Дърпаха ме вероятно не за първи път, ала аз бях много зает със себе си и с мислите си. До мен стоеше единадесет-дванадесет годишно момче, явно не-авсит, но с гербовете на Нелем по облеклото. Щом се убеди, че съм го забелязал, то ми даде знак да го последвам и започна да се измъква от тълпата.
Изглежда, в тези дюни ме познаваше всяка песъчинка и всяка имаше какво да ми прошепне…
Момчето вървеше напред с енергични крачки, почти без да потъва в пясъка. От време на време се обръщаше да провери дали идвам след него. Като лавираше между шатрите, то постоянно сменяше посоката, така че изобщо не разбрах накъде отиваме. Всъщност аз не познавах лагера, но нали племето Нелем пристигна тук след нас — значи момчето е имало още по-малко време за опознаването му.
Моят странен водач се обърна и тогава забелязах недоволна гримаса върху лицето му. Като зави рязко встрани, той се насочи към група пийнали войници от неизвестно ми племе, които оживено обсъждаха нещо. Не го удостоиха с никакво внимание, ала когато дойде моят ред, войниците като по команда замълчаха и се извърнаха към мен. Двама или трима преградиха пътя.
„Капан! — помислих си аз. — И колко примитивно!“
Момчето постоя няколко секунди, разглеждайки оформилата се няма сцена, после си тръгна.
Един от воините се приближи и замислено дръпна пришитите към ръкава ми емблеми.
— Няма да ми повярвате — рече той, обърнат към другарите си, като ме лъхна в лицето с ужасен букет на евтини вина от южните провинции, — но аз не познавам тия емблеми. Не ги познавам, и това е! А? — воинът ме погледна в очите.
Стиснах зъби, опитвайки се да потисна желанието си да смачкам това животно. Той е само наемник, казах си, а за мен са интересни онези, които са го използвали.
Сложил ръка върху дръжката на Жълтия брат, аз подхвърлих небрежно:
— Вашите емблеми също не са ми познати, боецо.
— Така ли? И какво от това? — тук той ме дръпна по-силно за ръкава, вехтият плат започна да пращи.
— По-леко — казах тихо. — Дуелите не са забранени, а доспехите ти ще ми станат точно по мярка.
— Какво?! — воинът се разсмя и затегли от ножницата гигантски назъбен меч.
Кой знае защо, мнозина смятат, че колкото повече тежи оръжието, толкова то е по-опасно. Това е вярно, обаче само до определени граници.
Ножницата, където се намираше споменатото чудовище, бе медна, с тежко костено топче в края. Подхванах я с предната част на ботуша, вдигнах я и я прехвърлих в дясната ръка. Коланът от десетина ненужни ремъци и верижки се преобърна, а мечът увисна с дръжката надолу, така че противникът ми бе лишен от възможността да го извади от ножницата. Продължавайки движението, ударих грубияна по слепоочието с костеното топче.
— Един! — казах аз, като се обърнах към останалите.
Честно казано, очаквах, че ще се изплашат, но сгреших. Нападението последва толкова стремително, че едва успях да измъкна оръжието си. Осем души… Какво от това! Може би Осанси щеше да позволи да го убият, ала не и Рат, който и да беше той.
След минута останаха четирима. Знаех закона за отмъщението и не нанасях смъртоносни удари. Убиецът щеше да си има работа с целия род, докато живият воин трябваше да отмъщава сам за себе си.