Загребал пясък с върха на ботуша, аз го хвърлих в очите на поредния нападател и много сполучливо го одрасках с меча по крака, на половин пръст по-долу от колянното щитче.
— Не е лошо, не е лошо! — раздаде се нечий насмешлив глас.
За всеки случай отскочих встрани, обърнах се рязко и веднага познах това лице, съвсем жълто от треската, която само подсилваше сходството с изображенията върху монетите. Четирима яки мъже държаха покритата с пъстра тента носилка, а наоколо се тълпяха телохранители. Наместникът бе решил да подиша чист въздух.
Поколебах се, но като видях, че враговете ми коленичат, сметнах за нормално да последвам примера им.
— Приближи се! Как се казваш, войнико?
— Рат-Осанси.
— Осанси… — замислено повтори Наместникът. Гласът му изобщо не приличаше на глас на болен. — И какво си забравил?
— Всичко, Наместнико.
— Всичко ли?… Но ти помниш как да държиш меча и това е главното — той се усмихна. — Утре отивам да се моля в свещената долина и искам да те видя в свитата си.
— Слушам.
Наместникът кимна и процесията продължи по-нататък. Огледах се и с удоволствие открих, че оскърбителите ми са изчезнали.
Отворих очи. Беше дълбока нощ и щом се размърдах, под мен заскърца скреж. Някъде в далечината закрещя пустинна сова и ехото неохотно повтаряше виковете й. Сънят окончателно ме напусна. Седнах на каруцата и се огледах. Всичко беше тихо и мирно. И все пак нали нещо се бе случило, нещо, което ме накара да се събудя. Наблизо племето Тамриф палеше огньове от сухи степни храсти и вятърът донасяше до ноздрите ми вкусния аромат на печено месо… Ала племето Мадияк предпочиташе да спи, то не беше толкова богато, че да пирува нощем. Пък и в този случай кой ли би поканил Осанси при своя казан?
Разкърших рамене и отново полегнах. В следващия миг ме затиснаха чифт силни ръце, а към лицето ми допряха парцал с рязка миризма. Въпреки това аз почти успях да се освободя — с ритник отблъснах единия нападател и пробвах да се изправя, но не можах. Светлината на огньовете изведнъж помръкна и в целия свят останаха само вълни от аромати…
— Честито събуждане!…
Открехнах очи. Пред мен се движеше мътно петно. Сетне ми плиснаха вода в лицето и петното се фокусира в образа на моя скорошен познат — воина, който ме нарече Рат. Аз лежах на дъсчена кушетка в шатра със средни размери.
— Как се чувстваш? — загрижено попита той.
Опитах да се помръдна и открих, че съм здраво завързан.
— Прекрасно. С какво ме упои?
— С хлороформ — усмихна се воинът. — Само с хлороформ.
Тази дума не ми говореше нищо.
— И после какво? — поинтересувах се аз.
— Хм… Приятелю Рат… Много ми трябва Олег.
— Значи Олег…
— Рат — почти умолително произнесе той, — нали те познавам! Ти си идеалист! Ти не би могъл да предадеш Олег на сивите. Не можеш! Дай го тогава на мен!
Може би, помислих си, Олег изобщо не е човек, а, да речем, име на скъпоценен камък… Макар че не, той, изглежда, е пленник…
— Защо ти трябва?
— Нали ти обясних — последва отговор и аз видях в очите на похитителя си пламъка на безумието. — Това е властта! Властта!
— За кого?
— Нека да е за Хамелеоните, все едно. Те няма да забравят онзи, който им е помогнал.
— Тоест тебе.
— И тебе. Кажи, къде е той?
— Не знам.
Мълчахме около минута. После воинът въздъхна и рече:
— Сам си си виновен.
Бързо извади изпод кушетката ми кутия с два гъвкави израстъка. Единия усука около шията ми, а другия го намота около безименния пръст на лявата си ръка:
— Не?
— Не.
Нещо щракна сухо и в същия миг чудовищна болка ме огъна на две. За нула време изгубих съзнание.
Не знам колко съм бил в безпаметство. Цялото тяло ме болеше, устата ми бе пълна с отчупени от зъбите парчета емайл. Миришеше силно на изгоряло.
Моят мъчител вдигна кутията така, че да мога да виждам лежащата отгоре й ръка:
— Е?
Кутията трепна и един от израстъците увисна, наполовина прерязан.
— Напразно правиш това, Одорф! — произнесе звънко детско гласче.
Одорф ли?
Одорф скочи, като се оглеждаше. Обърнах с труд главата си и зърнах, че в далечния край на шатрата се е появил симетричен триъгълен проход и в него стои момчето провокатор от племето Нелем, играейки си с тънко острие.
Най-важното е, че страшният воин се изплаши. Ясно видях как трепери ръката му, стиснала меча, и как на челото му избиха капчици пот.
— И така? — попита подигравателно момчето и се придвижи напред.
В отговор Одорф изрева и се хвърли в атака. Малкият му противник леко отстъпи крачка назад, замахна с острието и… изчезна. Даже не разбрах веднага какво точно се случи. После момчето разсече стената на шатрата зад гърба си и изскочи от процепа, така че мечът на Одорф се вряза в кожената завеса над леглото — и нищо повече.