Той не успя да се обърне, когато другият отново се появи и бързо, аз бих казал, светкавично бързо ме освободи от въжетата. Преметнах се зад кушетката и макар и трудно, все пак се изправих на крака. Главата ми бучеше повече, отколкото вчера на церемонията.
Поколебало се за миг, момчето ми подхвърли оръжието си. Хванах го във въздуха. Одорф нерешително замря и аз използвах паузата, за да раздвижа отеклите си стави.
— Не те съветвам, Одорф — все така подигравателно каза момчето и воинът, вслушвайки се в думите му, отстъпи и напусна шатрата, като на прощаване ми хвърли заплашителен поглед.
— Здравей, Рат! — малчуганът се приближи и протегна ръка.
Внимателно се здрависах.
— Лин. Казвам се Лин — той си взе от мен оръжието и го окачи на пояса. — Аз знам, че ти си забравил. Разпитах Мадияк. Сега съм оръженосец на внука на вожда Нелем. Странно съвпадение, нали? — Лин метна на пода кутията за мъчения. — Седни. А ти изобщо не ме ли помниш?
— Не — отговорих, след което сметнах за нужно да добавя: — Ти владееш великолепно оръжието си.
Момчето странно ме погледна:
— Аз се отказах от Силата, не от умението.
— Мога ли най-после да разбера какво става? — попитах. — Всъщност дали да не напуснем това място? Ако Одорф се върне…
— Едва ли. Той не знае, че вече не съм воин. Е, добре, слушай.
Лин ми разказа за Централния свят и за граничните светове, за клановете, търговците и тъй нататък. Честна дума, не му повярвах — всичко звучеше като приказка, нищо повече.
— Значи ти твърдиш, че аз съм търговец? Не съм воин, а само придружител на кервани?
— Не е така. Търговец между световете — това е и воин, и придружител. И още много други неща. Ти действително си забравил всичко, Рат.
— А кой е Одорф?
— Твой другар. Също търговец. Той е решил да се договори с Хамелеоните и да им предаде Олег.
— Кой е пък този Олег, та се вдига толкова шум заради него? Вожд ли е? Или княз?
— Олег беше мой пленник, аз го хванах в Забранения свят. Това е ключът към властването над световете, въобще над всичко. Сетне… Е, тогава срещнах вашия керван. Тапис, твоят началник, така организира събитията, че постепенно ме… измести. А теб, напротив, те приближи до Олег. Истината е, че самият аз не се съпротивявах особено. Струва ми се, че Хамелеоните, кланът, който ме беше изпратил… Общо взето, че не са прави.
— Ами после?
— Одорф подготви нападение над кервана. Двамата с Олег ви плениха… Ех, и мен също. Одорф почти бе достигнал целта си, но вместо да преговарят с него, Хамелеоните просто дойдоха в лагера, за да отведат насила пленника. Заповядаха ми да ви убия, аз отказах. — Момчето се усмихваше. — Свалих от себе си Силата и си тръгнах.
— А по-нататък? — попитах след известна пауза.
— Край. По-нататък не съм те и виждал. Бях сит до гуша от Хамелеоните, така че реших да погледам другите кланове — той изведнъж трепна. — Да! Та ти не знаеш! Това е светът на Черния клан!
— Кланът на Мрака ли?
— Да! Съветниците на Наместника са техни посланици от Централния свят.
— Но защо?
— Известно ми е твърде малко — тъжно призна Лин. — Мога да предположа…
— Какво?
— Кланът на Мрака иска да мине и без този Олег. Разбираш ли, светът се управлява от Пазителя.
— Този свят се управлява от Наместника — възразих аз.
— Какво е този свят? — Лин се усмихна презрително. — Пък и тук всичко се ръководи от хората на Мрака. А Пазителят властва в Централния свят.
— Ти казваше, че това е природен закон.
— Каква е разликата? Нека бъде закон. Ала в Черната зона или в онази… страна на черния дим се намира ключът към неговата гибел.
— Хм…
— Олег можеше да проникне в Черната зона. Но, изглежда, са го изгубили. Остава им наведнъж да въведат толкова хора, че тя да не убива повече.
— Какво?! — аз подскочих. — Цялата армия на Посланика ли?
— Да, отива на гибел — потвърди равнодушно момчето.
То искаше да каже още нещо, но в този момент до нас долетя звън на многобройни гонгове, подканващи за сутрешна молитва — процедура, пропускането на която вещаеше смъртна опасност.
— Хайде, пак ще се видим.
— Почакай! Кажи ми защо вчера ме срещна с онези бандити?
— Следяха те — отговори безгрижно Лин. — А ти не разбираше от намеци. И аз реших… да отложа разговора.
— Пътят на Посланика е истинен и светъл!…
„… И води право в ада“ — довърших мислено и ударих чело в пясъка. Както и преди, възприемах разказа на Лин тъкмо като разказ, а не като преживени събития. Не помнех нищо и това ми създаваше проблеми.