— Силата на Посланика и величието на делата му са обединени в светлия път и във вярата на нашите сърца. О, небе, дай ни сили да се противопоставим на вражеските мечове и на кинжалите на съмнението…
Когато Лин си тръгваше, Олег още бе с мен. Той, човекът, способен да унищожи света. Защо ли не го убих? Или съм го убил? А ако не съм го ликвидирал, къде ли е той сега? Това беше вторият проблем.
И накрая — третият. Кой и защо ме лиши от памет? На този въпрос, изглежда, можех да дам отговор. Да допуснем, че не съм тук случайно и че пътят ми също отива в страната… дявол да го вземе! В Черната зона. Тогава аз трябва да бъда един от многото и да не изпъквам по нищо. Ако вчера знаех онова, което ми е известно днес, нямаше да мина през изпитанията. Ако, казах си, Лин не ме лъже.
Молитвата свърши и ние с викове скочихме на крака. Дюните потрепераха.
Излегнах се на пясъка, възнамерявайки да се погрея под лъчите на утринното слънце, но за щастие навреме си спомних за поканата на Наместника. Колко много събития… Ще забравиш не само името си — ако още не си го забравил… Доста бързах, ала едва не закъснях.
И понятие си нямам защо долината, откъдето води началото си един от изворите на Нуа, е станала свещена. Липсваше всякаква връзка с Посланика, болните и сакатите се стичаха насам далеч преди неговото раждане. Впрочем приемането на новата вяра не само не е попречило, но дори е помогнало за славата на описваното място. И ето че сега натам се насочваше Наместникът, придружен само от трима телохранители. Четвъртият бях аз — без съмнение това означаваше велика чест и бляскави перспективи.
Съпровождани от огромна тълпа, ние стигнахме до долината, където придружителите изостанаха. Всичко тук беше по-различно от онова, което видях в пустинята. Зеленееха храсти, растеше трева, а отпред се чуваше ромонът на водата. Въздухът бе чист и прохладен.
Приближихме до извора и спряхме. Робите внимателно спуснаха носилката върху земята, обаче Наместникът не бързаше да излезе. Чакаше нещо.
Стрелата изскочи внезапно. Даже не подозирах такива способности у себе си. Може би тук изигра роля напрегнатото състояние, в което се намирах от вчера вечерта. Сякаш някой ме дръпна… Тъй или иначе аз се извъртях. Телохранителите не успяха. Робите не влизаха в сметката. Те изпопадаха на земята с лице надолу, така че остана само Осанси с меча си.
От храстите излязоха, без да бързат, десет души в пълно бойно снаряжение и двама без оръжие. Двамата бяха принцът и Одорф.
— Здравей, сине! — произнесе спокойно Наместникът. — Какво те води в това… ъ-ъ… свято място? — той явно се подиграваше.
— Подиграваш се, нали?! — принцът нервно стисна дръжката на меча. — Ти, на когото запазих живота…
— Знам — прекъсна го Наместникът, — черният съветник вече ме осведоми: ще запази живота ти, за да ти плюе в лицето. После, каза, ще те убие. Истина ли е?
— Ти си живял доста дълго — процеди през зъби принцът. — Време ти е да се махнеш от пътя ми!
— Заради теб ли? — презрително проточи Наместникът. — Но какво си направил ти през живота си? Кой си ти?
— Какво съм направил ли? — принцът се приближи и размаха меча, забравил изобщо за моето съществуване.
Аз го спънах. В същия момент във въздуха се появиха светещи нишки. Воините на принца — и Одорф заедно с тях — за миг се превърнаха в пламтящи факли. Не мина и секунда и всичко беше свършено. От храстите излязоха нови действащи лица: трима черни съветници, хилави, загърнати в черни дрехи с качулки. В ръцете им личаха неизвестни предмети, изглежда, оръжия. По този начин версията на Лин получи неочаквано потвърждение, защото — доколкото знаех — за правенето на чудеса не бяха нужни механични приспособления. Отнех меча на принца и му помогнах да стане.
— Добре… Рат! — Наместникът си спомни името ми. — Няма да забравя твоята вярност… Е, синко? — обърна се той към принца. — Какво казваш, че си направил през живота си?
Без да дочака отговор, Наместникът продължи:
— Три месеца — цели три месеца! — аз стоя в тази пустиня, на две крачки от ада, и не помръдвам от мястото си. Защо? Войниците ми роптаят, дори приказват, че старецът се страхува!!! Какво чакам ли? Може би чакам синът ми най-сетне да докаже, че е мъж?
Принцът рязко отметна глава:
— Аз…
— Ти си пале! — забоботи Наместникът. — Сополанко! Ти чакаше, три месеца чакаше смъртта ми, докато най-после се реши да я предизвикаш сам!
„Виж ти! — помислих си аз. — Ама че нрави имат божиите Наместници!“
— Но — продължаваше Наместникът по-спокойно — ти все пак се опита, предприе тази крачка, от което следва, че си истински мъж. Това е добре. На мен ми трябваше мъж, а не сополанко. Аз съм стар и не мога да поведа войниците в бой — той вдигна глава и в старческите му очи пламна такъв огън, че принцът трепна. — Ти обаче ще го сториш! Ще поведеш войската и ще увековечиш името си. А щом се върнеш… Какво пък! Тогава ти ще бъдеш Наместник, а аз — само твой баща, нищо повече!