В тоя дух Наместникът проповядва още двадесетина минути, после неочаквано ме попита:
— Е, ами ти, Рат? Мечтаеш ли за слава?
— Да, повелителю.
— Ти ще тръгнеш с него.
— Слушам.
Какво друго можех да кажа?
… Камилата под мен постоянно пристъпваше от крак на крак. С каквото и да се е занимавал този Рат в предишния си живот, със сигурност не е умеел да язди камили. Добре, че вчера се сетих да помоля Аши да ми даде урок… Само дано не трябва да препускам на това животно! До земята имаше три метра, а смрадливите вълни, които се издигаха от нагорещения му гръб, ме изпълваха с отчаяние.
Затова пък носех доспехите на един от покойните телохранители на Наместника. Животното ми подари лично принцът, дочул за моята бедност. Сега той се перчеше на своята камила — невъобразимо бяла, с дълга тънка вълна.
По някакъв незабележим сигнал задумкаха барабани, мъхнатият шмекер под мен се разлюля и за известно време аз изключих вниманието си от околните, опитвайки се да задържа камилата на място. Подозирам, че основен дразнител за нея беше бялата любимка на принца. В такъв случай щедростта на подаръка е напълно обяснима. Малко отмъщение за вчерашното спъване… Представих си как можеше да свърши това и едва не се разсмях. Тук барабаните забиха по-нарядко и свитата потегли.
Вчера, след като ние — имам предвид най-вече Наместника и синчето му — се споразумяхме за наследяването на престола, старецът напусна покритата носилка и набързо отми жълтата боя със свята вода от извора. Нито аз, нито принцът или съветниците му изразихме по този повод някакви чувства. Но когато народът видя „излекувания“ божи пратеник, възторзите нямаха край. Мисля, че никой така и не си зададе въпроса: защо трябваше армията да чака оздравяването на Наместника, щом като ще я поведе не той, а синът му?
Добрах се до шатрата на Аши, единствения човек в тази лудница, който изпитваше симпатия към мен и не искаше никаква отплата. Заварих го в компанията на мях с вино и охотно му помогнах да го пресуши.
— Ти имаш нови доспехи. — Това не беше въпрос, а констатация, ала въпреки това кимнах утвърдително:
— В свитата на принца съм.
Аши подсвирна, после се взря в нахвърляното накуп желязо и като разгледа емблемите, поклати глава:
— На принца… Е, радвам се за теб.
— Днес Наместникът смени телохранителите — аз измъкнах от пазвата си кесия, натъпкана със злато, и я хвърлих на Аши. — Ето всичко, което те носеха със себе си.
Аши претегли подаръка върху дланта си, сетне го метна в далечния ъгъл на шатрата и дълго мисли.
— Осанси…
— Рат — поправих го аз. — Казвам се Рат.
— Рат ли? Значи си спомни? — той, изглежда, бе решил, че тези спомени са свързани и със стремителната ми кариера.
— Не — отвърнах. — Но се намериха милостиви хора, които се постараха да ми припомнят… — неволно докоснах обгорялото място на шията си.
— Разбирам. Сега ти няма да можеш да кажеш добра дума за мен, но може би по-късно…
— За какво говориш, Аши! Ако не беше ти, да съм пукнал поне три пъти досега в тези проклети пясъци… Само че… Преди похода надали ще имам необходимия авторитет в очите на принца, а след това…
— А след това смяташ, че няма да е нужно?
— В царството на бога ли? — промърморих аз. — Пък и, честно казано, не съм сигурен, че ние с теб ще се върнем от похода.
— Вярно, вярно…
— Аши! А ти защо отиваш в страната на черния дим? Мен може да ме разбере човек: кариерист, луда глава, но ти? Ти имаш семейство…
— Как може правоверният да се откаже от такъв поход? Ще бъде прокълнат и хвърлен в ада…
— Аши! — прекъснах го. — Адът ще бъде унищожен, забрави як?
Въпросът ми смути смелия десетник. Едно е да премахнеш ада, съвсем друго — да решиш как ще живееш без него.
— Мисля си — каза най-после той, — че бог ще намери начин да накаже отстъпниците…
Да, така е било винаги… Вие се борите със злото и ви води бог или идеалът, както искате, ала когато най-накрая злото изчезне с проклятия, същият този бог създава за теб, тоест за вас, ново зло или нов ад. А къде е гаранцията, че той ще бъде по-добър от стария? И в тази ситуация какво значи по-добър?
… Лин ми бе разказвал за преходните канали, но въпреки всичко аз се оказах напълно неподготвен за онова, което ни очакваше. Сякаш ме удариха с огнена кърпа по лицето — и в същата минута светлината помръкна, сменяйки се с омерзителен полумрак. Впрочем остротата на чувствата ми бе притъпена от проклетата камила, която се изправяше на задните си крака и хвърляше във всички посоки къчове с подкованите си копита. Не ми беше до пейзажа, понеже от нищото зад гърба ми изникваха все нови и нови конници, а животните им се държаха не по-добре.