Выбрать главу

Когато след десетина минути, целият в парцали лепкава камилска плюнка, аз най-сетне възвърнах на транспортното си средство уважението към ездача, тази негодница започна да пощипва тревица, сякаш нищо не се бе случило. Вече можех да се огледам.

Вредом под сивото небе се простираше равнина, обрасла с храсти. Машинално вдигнах очи — Сивият кръст си беше на мястото — и аз неволно се прегърбих под тежестта на спомените. Защото сега помнех. Помнех Онизоти и виковете на хората в потъващите квартали, помнех чуждия кораб и двете безплътни очи, които така ни изплашиха в безименния свят. Аз отново станах търговецът Рат. Известно време Осанси от Инкбара все още се луташе в съзнанието ми с всичките си амбиции и жажда за слава, а после угасна, изчезна завинаги. Казах му последно сбогом.

Армията отново тръгна напред, там, където се намираше Черната зона — сърцето на Пазителя. Създаваше се впечатление, че по равнината е очертан с гигантски пергел кръг, широк една лига. От кръга стърчеше черна колона и едва когато се приближих, разбрах, че това е дим. Странен дим, който се издигаше на гъсти кълба в безкрайността въпреки вятъра, свирещ в короните на редките дървета.

Армията отиваше на гибел. На собствената си гибел.

И тук си спомних главното. Спомних си, че сега не Олег, ами Рат беше носителят на онази неуловима „странност“, която различаваше и щадеше неизвестното нещо, скрито в стълба дим. Огледах се, търсейки Лин, но в спускащия се по земята мрак не се виждаше нищо. Тук за беда се отвори един от небесните канали и от него безшумно заплуваха надолу грамадни триъгълници огледална лента, мека и безтегловна. В тях се отразяваха камилите, хората и димът. И безумният пейзаж стана още по-безумен.

Какво пък! Да се надяваме, че Лин ще успее, както беше обещал, да се скрие и да изчака, докато армията отмине.

А после какво? Олег — на неговата Земя. Това е ясно. Древният… Той каза, че ще се справи сам, но аз все пак ще му помогна. За да не се изкуши да направи нещо излишно. За шест хилядолетия може да е намразил доста силно човешкия род.

И накрая моя милост. Ще се отправя в долината на вечната пролет и ще затворя пътя след себе си. Всичко е справедливо…

Намръщих се. Не, не всичко беше справедливо. Оставаше Лин, воинът, детето, което научих да се усмихва. Представих си го как чака на границата на зоната. Ден, два… Може би месец… Оставаха и клановете.

И още нещо — представих си самия себе си. Рат. Бившия търговец, а отсега и до самата смърт — жителя на най-щастливата долина… С дебели увиснали бузи и шкембе до коленете. И същият този Рат излиза на огряната от лунна светлина пътека и със затаен дъх прави крачка, втора, трета… И нищо не се случва. Той опитва още веднъж. И още… Но канала го няма и никога няма да го има. И тогава Рат пада на колене, удря с юмруци по праха и вие, вие като вълк на луна… Проклето да бъде всичко! Древният тъгуваше, че заради един-единствен свят не може да се раздели с цялата Вселена. Ала аз, човекът, как да изоставя целия свят заради една долина?!

„Какво да правя?“ — помислих си. Един от огледалните триъгълници се спусна отгоре. За известно време в него се отразиха дълга муцуна, цялата в парцали пяна, и замислен ездач — търговецът на име Рат, наместил се върху гърба на камилата. Сетне животното нададе дрезгав рев и изнесе напред копито, подобно на стенобитно оръдие. Съвсем беззвучно огледалото се разпадна на множество дребни като длан триъгълничета и хиляди малки ратовци се отправиха в самостоятелен полет.

— Може и да си права — казах аз на камилата. — Ако знаеш как да действаш, удряй с размах. В края на краищата винаги трябва да се постъпва така, че после да не се срамуваш. Проклятие!!! Изглежда, от всички действащи лица в тази комедия само бедният Рат не спечели нищо. Нито смърт, нито победа…

Представих си собствения живот като един ослепителен Бял път, който отива надалеч, в мъглата, в неизвестното. Тогава защо съм щастлив и защо се усмихвам като последния кретен?!

Информация за текста

© 1990 Степан Вартанов

© 1991 Стилияна Петрова, превод от руски

Белая дорога, 1990