За онова, което се случило по-късно, легендите деликатно мълчат, но познавайки човешкия род, не е трудно да възстановим хода на събитията. Може да се предположи, че за известно време всичко било тихо и мирно, а после някакъв си крал взел, че вкарал войски в Централния свят и започнал да граби пътниците, които минавали по Белия път. Без особен труд можем също да си представим, че съседите решили да не изостават от него и скоро в целия Централен свят се водели боеве. Техниката, както е известно, не стои на едно място и под сивото небе заехтели взривове.
Тогава се появил Пазителят. Не знам дали е могъщ вълшебник, или просто природен закон, но сега в Централния свят само при опит за употреба на оръжие, по-мощно от обикновената палка, животът ви е изложен на опасност. Човек не успява да натисне спусъка, когато всевиждащото нещо стоварва отгоре му съдбоносен удар. На войскарите не им остава нищо друго, освен да се въоръжат с мечове и лъкове, което и правят.
И така, Шант смята, че замъците са разрушени от Пазителя при опит да се управлява някой от каналите. Накъде ли е трябвало да води такъв един канал? Отговорът не ми беше ясен.
Онизоти се превежда като „властелини на морето“. Трябва да кажем, че тези властелини не се отличават със скромност, но в случая това не е похвала. Моят фургон изникна на планинския склон на десет крачки от пътя и през следващия час ние разпрягахме конете и разтоварвахме. След като преместихме товара през натрупаните камънаци, извършихме всичко в обратен ред.
Нагледна демонстрация на сентенцията, че съвсем не всички врати са парадни. С каналите, прикрепени към Белия път, естествено не можеше да се случи нищо подобно.
— Каналът се е изместил — флегматично отбеляза Тапис. Той току-що бе приключил със своя фургон. — Още малко и ще отиде в скалите.
— А къде е вторият канал? — поинтересувах се аз. — Чувал съм, че тук има няколко.
— Трудно е да се каже. Ще търсим… Тръгваме ли?
Нашият керван започна дългото си спускане към морето.
Преди триста години на този бряг са слезли първите мореплаватели. Били им нужни само три века, за да станат властелини на морето. И на света. Онизоти бил богат търговски град — център, където се пресичали керванджийските пътища на планетата.
Ние возехме за там скъпоценен товар — платно за платноходи. Нито гори, нито се къса. Ще добавя, че именно от такъв плат са ушити подплатите на якетата ни…
Смених се с Одорф и щом се вмъкнах във фургона, съм задрямал. Скоро пак ще се потопим в суетата на пазарния град — тропически ярък, креслив, дърпащ те за ръкава, подканяйки те непременно да купиш… Усмихнах се, като си представих, че се спускам в долната част на града при моя приятел — лудия бижутер Шанди.
— Аз дойдох — ще му кажа, както тогава, преди много години. — Търся най-прекрасната скъпоценност на този свят.
И Шанди ще се засмее, ще ме прегърне, а после ще изсипе на масата купчина блестящи фалшификати, безумни като техния създател. И ние цяла вечер ще се наслаждаваме на преливащите декоративни камъни и ще пием тръпчиво вино. За кой ли път Шанди ще ми разкаже историята за това, как слугите на си-Орет, краля и големия любител на разкоша, го разменили срещу огромен къс кехлибар с княза на варварската страна Визанг и как същият този къс се върнал в Онизоти срещу направената от самия Шанди диадема. И аз ще усетя, че също полудявам и няма да възразявам…
— Я погледни — дръпна ме Одорф за ботуша.
Седнах и се взрях:
— Какви са тези новости?
Отдясно, в банкета край пътя, беше изправена бесилка, на която се люлееха и въртяха под поривите на вятъра две тела.
— Ето още — Одорф махна с ръка. — Едно, две, три…
— Отдавна ли? — поинтересувах се аз.
— Преди ден-два… Горещо е.
Жалко за Онизоти, казах си. Изглежда, още един свят иска да загине. И какво ли му е притрябвало?
От капрата на главния фургон се надигна Тапис и посочи наляво към една малка горичка. Отбихме се от пътя.
— Правилно — заяви Одорф. — Защо ни е да се пъхаме в ада?
Влязохме в горичката и първата ни работа беше да я претърсим основно. След като не намерихме никого, закарахме фургоните по-навътре и едва тогава Тапис се върна към действителността:
— Биголби!
— Да?
— Трябва ни човек от града.
— Ще го имате! — дребничкият търговец се поклони и като ни изпрати въздушна целувка на прощаване, с бързи крачки се отправи надолу.
Върна се след два часа — без „език“ и отгоре на всичко без шпага. Върху лявата му скула се мъдреше прясна синина. Тапис поклати неодобрително глава: