— Само не казвай, че обстоятелствата са те принудили.
Биголби широко се усмихна и както отбелязах за себе си, тая синина не правеше усмивката му по-малко обаятелна. В миналото той бил крадец и е запазил и до днес много от маниерите, типични за тази професия, например принципното нежелание да избягва конфликтните ситуации. Отчаяно смел младеж.
— Разбира се, обстоятелствата — промърмори той, разтягайки гласните. — Онзи чувал с… ме нарече ситен. Какво ми оставаше да сторя? Впрочем всичко това няма значение. Аз все пак се добрах до града и трябва да знаете — Онизоти вече не съществува.
— Какво ли е станало? — поинтересува се неговият помощник, пълна противоположност на Биголби, високият и флегматичен Си-ву.
— Въведен е комендантски час и е обявено военно положение. Имало е и гражданска война, като вчера тя съвсем се е развихрила — Биголби махна с ръка към бесилката.
— Кой?
— Новият крал. Ту… Туран. Да, струва ми се, Туран.
— Да не е Турман?
— Точно така!
— Племенникът на предишния крал — поясни Тапис. — А какво е станало с благородния си-Орет?
— Съобщиха ми — отговори Биголби, като опипваше внимателно челюстта си, — че той лежи и чака. Тоест искам да кажа, че лежи в затвора и чака екзекуцията. Засега го подкрепят от пристанището — това са две хиляди моряци, затова пък армията — към пет хиляди, със сигурност е за Турман.
— Ами шпагата?
— Отне ми я патрулът. Някакъв нелеп указ — Биголби мило се усмихна.
— Не виждам разликата — промърмори Одорф, — стар крал, нов крал. Все едно, ще му потрябва платно за платноходи.
Си-ву кимна разсеяно.
— Тръгваме — реши Тапис. — Скрийте оръжието!
Онизоти е търговски град. През която и порта да влезете в него, първото, което ще видите, това е пазарът. Фургоните ни минаваха покрай празни сергии, а под колелата хрущеше онова, което вчера е било все още стока. Търгуваха само в две-три редици, и то с продукти. Доста вяло… После от ъгъла се появи патрулът — един офицер и шестима войници. Беше забавно, че гербът на си-Орет върху нагръдните плочки на ризниците им е замазан със синя боя, а върху нея грубо е надраскан гербът на си-Турман. Нещо като слънце, което изгрява иззад глава карфиол.
Няколко секунди офицерът разглеждаше кервана ни, сетне изрече небрежно: „Следвайте ме!“ Последвахме го. Както разбрах по-късно, водеха ни в двореца, което не бе чак толкова лошо. Несъмнено офицерът имаше ясна представа за търговците между световете и затова не бързаше да се кара.
Оглеждах се наляво и надясно, стараейки се да видя повече неща. Един празен пиедестал в градинката. Да, разбирам. Твърде малко минувачи. Най-вероятно жителите изчакват по домовете си. Няколко момчета, които се скриха в пресечката, щом приближихме, и един сляп просяк — ето всички срещнати. Е, разбира се, и патрулите, но те не влизаха в сметката. Пустиня… Градът сякаш бе измрял. В обикновен ден по тази улица щяха да се шляят тълпи народ, разменящи си солени шеги с гражданите, щяха да проправят път за фургоните. Същото се беше случвало неведнъж и по-рано. А когато стигахме до целта, Тапис изгребваше от джоба си шепа сребърни монети и предлагаше на войниците да пият за процъфтяването на търговията.
Сега на улицата нямаше жива душа. Не зная дали си-Турман се ползваше с авторитет сред хората или не, ала страх предизвикваше безспорно. Понякога, попаднали на едно или друго място и още невидели всъщност нищо страшно, вие усещате нещо — да го наречем миризма. Миризмата на страха. Предупреждението. Точно така.
Какво видях ли? Бесилки? Виждал съм и по-рано. Разгромен пазар? Празни улици? Но свържете всичко това в едно, добавете и погледите, които ви хвърлят през пролуките на кепенците, безкрайните патрулни отряди, които ви попадат насреща. Тогава ще разберете какво имам предвид.
И ето, от дълбочината на фургона се раздаде тих, леко насмешлив глас. Глас на дете:
— Мир вам, търговци!
Обърнах се и зърнах как изуменият Одорф се блещи към появилите се неизвестно откъде двамина — слабо момче със сиво наметало и мъж, около двадесет и седем годишен, висок блондин с неспокойни очи и целият в драскотини. И много изплашен…
— Ти как попадна тук? — със съскащ шепот попита Одорф.
Момчето едва забележимо сви рамене и премълча. Погледнах към дясната му ръка. Така си и беше. Гривната.
— Да не си воинът Лин?
— Да. А това — жест по посока на спътника, — това е Олег, мой пленник.
Мислено се усмихнах, когато забелязах как потръпна Олег при думата „пленник“. Воинът от Сивия клан можеше да изглежда като момче, той си бе и момче, но на него му помагаше Силата и по физически данни Лин многократно превъзхождаше който и да е атлет. Друг е въпросът — как би се чувствал човек, ако на дванадесет години знае със сигурност, че няма да доживее до четиринадесет… Всъщност не е изключено, че тъкмо заради възрастта му тъй се тревожат Хамелеоните. Момчето познава законите на Сивия клан и се старае да ги изпълнява, ала те още не са станали смисъл на живота му. Преди да направи нещо, Лин мисли. А това не се поощрява от клана. Но стига толкова. Нека съвестта да ги съди, тези Хамелеони!