— По-подробно?
— Отвътре замъкът представлява сложна плетеница от коридори. Ако не знаеш пътя, там ще се загубиш лесно. Отгоре на всичко черните биха тревога — е, удариха камбаната, така че ме подгониха около двеста души. Това не можеше да продължава дълго, всъщност почти ме бяха хванали… И тук, в една от стаите, видях канал. Открит канал към неговия — кимна към Олег — свят. Преминах канала и…
— Какво се случи после? — прекъсна момчето Ор.
То го погледна учудено, мръдна рамене и отговори:
— Каналът съществуваше още половин секунда. Сетне се затвори. Пробвах да се свържа чрез гривната с моя клан — гривната още беше цяла тогава, но връзка нямаше. И започнах да чакам.
— Разкажи ни за този свят.
— Свят като свят. Машини. Навсякъде. Оръжие. Забранено.
— Свят самоубиец ли?
— Не… още не. Както разбрах, те се опитват да минат без войни, обаче екологията… — Лин вдигна рамене. — Бях там само два дни. След това дойде сигнал по гривната — да се върна с пленник. Странен сигнал, изопачен. Аз хванах този. — Съдейки по всичко, Лин не изпитваше никакво уважение към Олег. — Преминах през канала и се озовах в замъка на нашия клан. Тук… — той се запъна, като подбираше думите си. — Тук се беше случило нещо. Машината — онази машина от канала, чрез която ме бяха извикали, се разтопи току пред очите ми. После… Стените започнаха да се слягат. И тогава дойде заповед по моята гривна.
— Какво значи това? — вметна Тапис.
— Не знам. Заповеди мога да издавам само аз. Даже кланът ми, ако заповядва нещо, го заповядва на мен, не на гривната. А пък сега… Гривната взе да се нагрява и огъва. А наоколо вече всичко танцуваше, стените се рушаха, огънят… И в този момент дойде още една заповед — и бях изхвърлен тук. Заедно с пленника.
— И ти не знаеш кой е издавал заповедите? — попита Си-ву.
— Не.
— Какъв вид заповеди долови?
— Използваха гривната, за да отворят канала.
Си-ву вдигна вежди:
— Гривната има ли такава власт?
— Не.
— А сега е твой ред — каза Тапис на Олег.
Той трепна:
— Какво искате?
— Къде се намират основните канали на вашия свят?
— Питал съм го за това — намеси се Лин. — Те и понятие си нямат от каквито и да било канали.
— Случва се… Откога сте тук?
— Трети ден.
— Искам да се върна вкъщи — неочаквано се обади пленникът.
Лин го изгледа в упор и Олег млъкна.
— Дори и да желаехме да те върнем — рече Тапис, — нямаше да можем, защото не знаем къде. Ще се постараем да бъдеш в безопасност. Нали така? — той ни обгърна с поглед. Ние, естествено, закимахме. — Главното е да ни слушаш във всичко. Никаква самодейност. Тукашните закони не приличат на ония, с които си свикнал. Ясно ли е?
Олег се сгуши:
— Да. Ясно.
— Тъмно е — казах аз. — Да тръгвам ли?
— Вземи ръкавиците. — Ор измъкна от пояса си чифт ръкавици от черно кадифе. — Успех!
Приближих до прозореца и прекрачих перваза. Проклет страх от високото… Като притиснах едната ръкавица до стената, почаках, докато се залепи, и започнах спускането.
Ръкавиците Ор беше спечелил на карти в планинската страна Хон. Удивителни ръкавици, с тях човек можеше да се държи буквално върху каквото му падне! И все пак въздъхнах с облекчение, когато най-после стъпих на твърда земя.
Вече почти се бе мръкнало. Върху фона на небето, едва осветено от звездите, се извисяваше грамаден замък, а на десетина крачки шумеше прибоят. Земята под сипея се простираше на петдесетина метра, преминавайки отдясно в стръмна стълба, изсечена в камъните. Можех да пропълзя странично по стената и веднага да се озова на стълбата, но за алпинист като мен този път изглеждаше много сложен. По-лесно беше да сляза и сетне да се кача по споменатата стълба, а не като муха да пъпля по стената. Така и направих.
Стълбата не се охраняваше. Щом преодолях и последните стъпала, аз се оказах в кралската градина, позната ми от минали посещения. Промъкнах се по алеите, сполучливо избягвайки среща с караула, и прескочих оградата.
През целия си живот само два пъти съм нарушавал комендантския час, така че нямах особен опит. По-лошото бе, че въобще не знаех какво точно трябва да търся. Да събирам информация из улиците на запустелия град ли?
Добре би било да намеря Шанди и да го разпитам за всичко. Но до него даже денем са два часа път, а през нощта просто щях да се загубя. Пък беше и рисковано — ако попадна на гости при моя приятел, аз го излагах на опасност, което не ме устройваше. Оставаха два варианта — да се вмъкна в първата къща, както би постъпил Биголби, и да разпитам стопаните, опирайки любезно ножа в гърлото им, та отговорите да не прозвучат много силно. Или пък да потърся опозицията, онези, които като мен бродят из нощния град… Но хайде, намери ги, де! Пристанището. Дотам е далеч. Може и да не стигна до сутринта.