Тези тъжни размисли отвлякоха в известна степен вниманието ми, затова забелязах патрула едва когато пред лицето ми блесна острие. Неизвестно защо, бяха трима, а не шестима. Мисля, че просто се бяха разделили, за да обиколят своя участък. Така или иначе…
Вежливо отместих встрани шпагата си и като направих крачка напред, с всички сили настъпих офицера по крака. Той започна истерично да вие и изпусна оръжието от ръцете си. Тогава го хванах за горния и долния край на ризницата и го хвърлих в обятията на другарите му. Получи се доста ефектно, ала въпреки очакванията ми и тримата много бързо се изправиха на нозе. Смелостта не влиза в списъка на добродетелите ми. Ех, ако на моето място беше Одорф, тази тройка щеше да празнува сега великолепно погребение… Но Одорф го нямаше тук, тъй че си вдигнах шпагата и си плюх на петите. Можете, разбира се, да ме смятате за страхливец, обаче да знаете колко смелчаци съм надживял… Още повече че не понасям кръв.
След увлекателния крос из нощния град аз се пъхнах в пролуката на една порта и опитах да си почина. Също и да си събера мислите. Стига съм се дърпал. Какво ми е известно? Борят се армията и пристанището. Значи ще ида на пристанището. Голяма работа, че ще закъснея. Едва сега се сетих, че съм отишъл твърде надалеч — за щастие в нужната посока.
Дочух звучна маршировка и се подадох от скривалището си. Покрай мен маршируваше взвод войници, облечени в същата униформа като патрулите. Отиваха към пристанището и аз, без много да му мисля, се присламчих отзад. Какво от това? Войниците не се обръщат, а насрещният патрул едва ли ще се осмели да прави забележки, даже и да види, че подир взвода марширува „опашка“. Главното е да се държиш нахално.
Щом стигнахме до стария пристан, където по-рано започваше морето, командирът спря войниците и с неочаквано тънък глас им заповяда да се разпръснат. Сметнах за благоразумно да изчезна и след кратък размисъл се покатерих на покрива на някаква сграда — не можеше и да се мечтае за по-добър наблюдателен пункт.
Същевременно офицерът бързо и вещо разпръсна хората си. На пътя разположи петима — с факли и на видно място, а отдясно и отляво в пресечките и без никакви факли — останалите. Той очаква някого, помислих си аз. Някой трябва да избяга от долния град, да се хвърли встрани от войниците, в пресечките и…
И там да умре. И не само там. Забелязах как отдясно и отляво по стените затанцуваха огньове от факлите, задрънча оръжие и плъзнаха сенки.
В пристанището нещо ярко блесна, издигайки нагоре ослепителен облак искри, и след няколко секунди се чу глух удар. Барутът не беше познат в Онизоти, така че, струва ми се, те запалиха горивото за дяволските си фойерверки — прах с голямо съдържание на магнезий. После огньовете в пристанището се раздвижиха: като че огнена лава, преляла през ръба на вулканичен кратер, се устреми със светещ език в низината. Сега ще докосне къщите… И сякаш в отговор на мислите ми избухна първият пожар. Изглежда, започваха обещаните от Лин „безредици“.
Войниците не помръдваха от местата си, наблюдавайки безучастни как в долния град набира инерция огненият водовъртеж. Не ми оставаше друго, освен да изчакам събитията и да се надявам, че до сутринта стражите ми ще напуснат поста си. А нали някъде там беше Шанди…
Долу екна камбанен звън и продължи известно време. После стихна, но изплашените от шума птици още дълго кръжиха в тъмното небе.
Развръзката настъпи на сутринта. В далечината, над черната линия на насипа, лумна ослепителен пламък. Навярно от всички, които можеха да видят това, само аз се досещах какво става. Излиза, че все пак познават барута…
— Жесток си ти, си-Турман — произнесох бавно. — Да потопиш в морето хиляда, че и две хиляди жители, които не са ти виновни за нищо…
Легнал на самия край на покрива, гледах как нахлуващото през пролуката на насипа море, невидимо в тъмнината, гаси огньовете, запалени от метежниците. Ако ти, си-Турман, се бе учил от Черния клан, той щеше да се гордее със своя ученик…
Първите бегълци се появиха след петнадесет минути и войниците ги ликвидираха на място. След това се изсипа и основната маса — мокри, хаотично сновящи хора — и почна клането. А отдолу, метър след метър, напираше водата, толкова спокойна, че даже не беше за вярване. Така Турман завзе властта и унищожи опозицията.
Като се нацелих, скочих от покрива, натъртих си петите и изгубил равновесие, тупнах на четири крака. Изправих се, ала бях принуден да падна отново, измъквайки се от палача.