Стефан и помощника му се защураха като бесни по монтажа на украсата. Служителите наблюдаваха усилията им и ръсеха хапливи закачки. Повечето от тях обаче бяха насочени към директорската амбиция.
Към края на работното време светещите гирлянди вече блестяха по прозорците. Директорът излезе пред сградата, огледа ги и се развика:
— Защо не са окачени симетрично? Виж, там виси! А на последната стая няма гирлянда!
— Там е архива и е пожароопасно? — пророни смъртно уморен Стефан.
— Няма пожароопасно! Да се окачи и в нея! Трябва навсякъде да свети! Къде са чистачките! Веднага да минат и да ги оправят. Да бъдат симетрични и никъде да не виси!
Работното време бе свършило. Много изтощен Стефан затътри нозе към центъра на града. През обедната почивка там някъде бе видял сергия с евтини мандарини. След боледуването, майка му имаше нужда от пресни и витаминозни плодове. Тези мандарини наистина имаха примамлив вид. Той напълни полиетиленов плик и го подаде на продавачката. Тук позволяваха всеки да си подбира стоката. Тя пое плика, премери го и отсече: „Три лева и осемдесет стотинки“. Стефан и подаде два книжни и един метален лев. Започна да брои стотинките. Подаде и ги и посегна към плика.
— Още един лев!
— Моля?
— Още един лев! — в ръката и се мъдреха двата лева и дребните стотинки. Металното левче го нямаше.
— Ама нали ви дадох едно метално левче?
— Не си ми давал левче! Ето, виж! Това е всичко което си ми дал! Ти за каква ме взимаш, бе! Още един лев иначе оставяй стоката!
На Стефан не му се разправяше с наглата продавачка, прерови джоба си, отброи още един лев на стотинки и си тръгна. Прибра се по тъмно. Апартаментът бе пуст. Това му направи силно впечатление. Майка му не бе излизала месеци от дома. Беше все болна и той се налагаше сам да пазарува. Нямаше оставена бележка. Зимната и шапка си стоеше на закачалката. Зимните обувки също бяха на мястото си. Помисли, че може да е слязла в мазето. Погледна и там. Нямаше я. Обхвана го някаква неясна тревога. Джи ЕсЕм-ът и липсваше. Значи го е взела със себе си. Набра номера и зачака. Обади му се звънкия и глас:
— Не се безпокой, идвам си!
— Къде си бе майко?
— Тук съм на пазара, но съм още далеч от нас. Няма да ме срещаш. Ще си дойда след малко с тролея.
— Ще ида да те чакам на спирката. Прибирай се по-бързо. Беше болна до вчера.
— Добре…
Баба Зоя бе скромна и пестелива жена. Няколко минути след покупката на рибата тя осъзна, че е измамена с парите. Понечи да се върне, но се отказа. Реши да компенсира измамата като се прибере у дома пеша. Четиридесетте стотинки икономия за тролеен билет и се видяха подходяща компенсация за паричната загуба. Тя се огледа. Носеше очила защото от диабета зрението и бе увредено. Тъмнината на вечерта я обгръщаше отвсякъде. Разходи се около празните зеленчукови сергии, и след кратък размисъл се запъти към дома. За нещастие, посоката която избра се оказа грешна. След дълго лутане, тя постепенно навлезе в крайните квартали на града. Кой знае защо, всичко наоколо бе безлюдно и неосветено. Няма страшно! Много пъти е ходила на пазар и се е прибирала сама.
Леденият декемврийски вятър я прониза. Стана и студено. През дупките на летните обувки краката и започнаха да замръзват. Ръцете и се вкочаниха. Два килограмовата риба се оказа тежък товар за нея. Закашля се. Задъха се. Старият астматичен бронхит се обади. Спря и се огледа. Беше излязла извън града. Вървеше край някаква магистрала по която шеметно профучаваха автомобили. Не знаеше къде се намира. Мислеше, че е някъде близо до дома и хей сега ще се покаже железопътната линия. Такава обаче не се виждаше. Телефонът и запя. Беше Стефан.
— Майко къде си?
— Наблизо съм. След пет минути ще бъда пред блока на Маруца. — Маруца беше квартирантката с която живееха преди двайсетина години в един апартамент. Синът и добре знаеше и помнеше мястото на кооперацията.
— Аз идвам! Застани на тролейбусната спирка и ме чакай там. Не ходи никъде другаде. Чакай ме там! … Нали ме разбра?…
— Добре!
Баба Зоя имаше впечатление, че наистина се намира някъде около старата им квартира. Стъклата на очилата и се бяха запотили. Не виждаше добре. Окръжаваше я плашеща тъмнина. Нямаше минувачи наоколо, нямаше къщи, нямаше кооперации. Имаше само лудо профучаващи автомобили и ослепяващи я светлини на автомобилни фарове. Беше сама, пронизвана от ледения декемврийски вятър.