— Добре! Благодаря ви!
Стефан излезе от стаичката и с последни сили забърза към управлението. То не беше близо. Имаше два километра път до там. Усещаше смазваща умора. Едва вървеше. Не беше се спирал четири часа. Извади телефона и отново позвъни на майка си. Когато тя отговори и каза с нежен отпаднал глас.
— Майко, моля те. Спри се! Огледай се! Опитай се да разбереш къде си. Ако има до теб хора, дай си телефона на някой за да го чуя. Не се бой! Не мисли, че всеки е крадец и измамник. Има и добри хора на тоя свят. Моля те!
— Добре мамо… Добре… А ти ме чакай пред кооперацията на Маруца. След малко ще бъда там…
— Майко, моля те… Дай телефона на някой човек… Моля те…
— Ето! Ето виждам един човек. Там е! На спирката… Хей сега!…
— Ох, боже-е-е! Дай му телефона майко, не затваряй! Дай му го!
— Да! Ето го! Давам му го…
— Ало-о-о! Господине! Моля ви! Кажете къде се намирате?! Майка ми е доста възрастна и без да иска се е загубила…
— Здравейте! На края на града съм. Чакам на автобусната спирка автобуса за Мездра.
— Най-после! Не затваряйте моля ви… Задръжте майка ми при вас. Изчакайте ме. Идвам веднага с такси.
— Добре господине. Виждам, че майка ви е много объркана и уморена. Премръзнала е. Едва стои на крака. Ще ви чакаме!…
Това беше наистина знакът на Господ. Най-сетне я намери… Спря набързо едно такси. Влезе и помоли шофьора да кара бързо към Химкомбината. Старата жена бе извървяла пеша четири километра в ледената вечер. Бе ги извървяла с надеждата и желанието да го зарадва с вкусно ястие. Беше се изгубила. Бе оставена в ръцете на съдбата. Господ наистина бе чул молбата му…
В приятната топлината на таксито, Стефан постепенно се съвзе. Шофьорът цъкаше от удивление, не можеше да се начуди на ситуацията. Опита се да го ободри с няколко думи.
Шосето за Мездра пустееше. Химкомбинатът тънеше в мрак и запустение. Може би за икономия магистралното осветление бе угасено. Само светлината на фаровете цепеха мрака и пораждаха надежда в иначе безнадеждната ситуация. Нарядко, отпред се мярваше забързан автомобил. Профучаваше лудо и след това отново настъпваше мрак.
Някакви сенки се показаха в далечината. Бяха двама души. Пълен мъж стоеше край пътя и гледаше към града. На около десетина метра, възрастна гологлава жена едва креташе по магистралата в посока към Мездра. Тя ходеше едва-едва. В ръката си държеше розов полиетиленов плик. Трепна. Спря се. Видя таксито. Повече не можеше да направи и крачка. Шофьорът направи обратен завой и спря пред тях. Стефан излезе от колата, хвърли се към майка си и я прегърна, а тя отмаляла, едва държаща плика с рибата, се отпусна и заплака.
— Благодаря ви! Много ви благодаря добри човече! — стисна ръката на непознатия.
— Няма проблем. Наистина бабата има късмет. Можеше да стане и по-лошо. Но има късмет… Хайде със здраве! Прибирайте се, че като ви гледам едва се държите на крака.
— Абе, мен кучета ме яли… — простена Стефан.
Петнайсетина минути по-късно, баба Зоя седеше на мекия диван в затопления хол. Пийваше горещ шипков чай и гледаше изтощено. Краката и бяха натопени в леген с гореща вода. На главата и се мъдреше зелена, детска, вълнена шапчица. Стефан и леля му, която бе дошла незабавно, коментираха вълнуващо отминалите събития. Парчето пресен толстолоб лежеше кротко в малкия хладилник и чакаше бъдещата си съдба.
Отвън, прозорците на кооперациите около Стария пазар светеха украсени с коледни гирлянди. На някаква тераса проблясна огънче. То полетя надолу и след няколко секунди се чу пукот от пиратка. Ентусиазиран тинейджър репетираше за коледната илюминация. Трясъкът на пиратката подлуди глутницата, бездомни кучета. Те залаяха нервно, а след това подгониха в луд бяг разгонилата се Клепоушка. След двумесечната пауза от раждането, тя отново бе завъртяла любовни игри.
Баба Зоя се усмихна с оная мила усмивка която би предразположила и най-големия темерут. Звънкият и младежки глас огласи смълчания хол:
— Стефчо, мама, я пусни оная касетка с Николина Чакардъкова. От сутринта не съм я слушала. — Това беше любимата и македонска певица.
В малкия хол, сред овехтелите прашни мебели, се разнесе кръшния глас на нейната любимка. Тя се заслуша щастлива, а след това, както си седеше на дивана, клюмна леко глава напред и задряма…