— А откъде знаехте, че сме тук? — попита Бруенор.
Дризт се поколеба само за миг:
— Ами всъщност точно така разбрахме, че е дошло време да се отправим към дома — излъга той. — В Лускан научихме, че някакви джуджета били минали оттам, на път към Долината на мразовития вятър. Говореше се, че Бруенор Бойния чук бил един от тях.
Приятелят му кимна, макар да знаеше, че това не е истината, или поне не цялата истина. По време на похода си насам той съвсем целенасочено бе избегнал Лускан, и макар завръщането му да не бе останало тайна за жителите на града, оттам със сигурност не „бяха минавали“ никакви джуджета, както Дризт твърдеше. Въпреки това Бруенор не каза нищо убеден, че елфът рано или късно ще сподели с него онова, което не бе доизрекъл сега.
Вече се досещаше, че двамата му приятели крият някаква голяма тайна и дори смяташе, че знае каква е тя. Каква ирония на съдбата, помисли си той — едно джудже да има мрачен елф за зет!
После четиримата се умълчаха — Дризт и Кати-Бри бяха разказали всичко, което имаха да разказват (или поне всичко, което имаха намерение да споделят днес). Риджис излезе за малко и когато се върна, съобщи, че хоризонтът на изток започва да просветлява.
— Вкусна храна и топло легло — ето от какво имаме нужда сега! — заяви Бруенор и те се разделиха.
Елфът отпрати Гуенивар с обещанието да я повика веднага, щом тя си отпочине в Звездната равнина.
След като поспаха малко, приятелите (с изключение на Риджис, за когото всеки сън по-кратък от десет часа, не бе никаква почивка) отново се събраха, щастливи, че са заедно. Дризт и Кати-Бри и този път не разкриха нищо повече за случилото се с тях през последните няколко седмици, а и Бруенор не настоя — имаше пълна вяра в елфа и дъщеря си.
Поне за малко светът изглеждаше весел и безгрижен.
Глава 21
Когато и да дойде
Дризт се излетна в сянката, хвърляна от гладката, полегата скала зад гърба му, сложи ръце под главата си и затвори очи, наслаждавайки се на необичайно приятния ден — в Долината на мразовития вятър подобно топло време бе рядкост дори в разгара на лятото.
Въпреки че се намираше далече от мините на джуджетата, скиталецът не се тревожеше, че невниманието може да му докара неприятности. Гуенивар, неизменно нащрек, се бе изтегнала край него. Той тъкмо се унасяше в дрямка, когато пантерата изръмжа тихо и наостри уши.
Дризт се надигна, ала котката бързо се успокои и дори се търкулна лениво по корем — явно, който и да идваше, не представляваше заплаха. Миг по-късно иззад един завой на пътеката се показа Кати-Бри. Елфът се зарадва да я види (той винаги се радваше да я види), но не пропусна да забележи притеснението, изписано по красивото й лице.
— Според мен трябва да им кажем — започна тя направо, присядайки на един камък до него.
Дризт лесно се досети за какво става дума — когато разказваха приключенията си, именно той бе решил да премълчи събитията от последните няколко седмици, а и Кати-Бри не бе казала нищо. Никак не й бе приятно да лъже баща си, скиталецът също се чувстваше неудобно, но от друга страна не искаше да създава ненужно напрежение, особено при положение, че и сам не знаеше кога Ерту ще се появи в Долината — след месец, година, или няколко десетилетия.
— Ще им кажем — обеща той. — Когато настъпи подходящият момент.
— Защо да отлагаме? — настоя младата жена и за момент Дризт не знаеше какво да отвърне.
— Нуждаем се от повече информация — обясни той най-сетне. — Все още не сме сигурни дали Ерту наистина ще дойде в Долината и кога възнамерява да го стори. За демоните времето тече по различен начин — за тях една година — и дори един век — е нищо. Не мисля, че трябва да тревожим Бруенор и Риджис още отсега.
Кати-Бри се замисли над думите му.
— И как смяташ да разкрием тази информация? — попита накрая.
— Чрез Стъмпет Рейкингклоу — заяви Дризт.
— Та ти почти не я познаваш!
— Ще я опозная. Чувал съм достатъчно за подвизите й във войната срещу Мрачните, за да имам истинска вяра в уменията и преценката й.
Младата жена кимна — от всичко, което тя самата знаеше за нея, жрицата наистина изглеждаше най-добрият избор. Ала нещо продължаваше да я гризе, нещо, което елфът бе споменал между другото, но което не й даваше мира. Тя въздъхна тежко и реши да сподели какво я тревожи.