Доусмен (както всеки що-годе опитен магьосник би сторил на негово място) вече се бе заловил за работа. Баатези! И то повече от един! Никой кръг, никой магьосник не би могъл да удържи един балор и няколко демони на преизподнята. Затова сега той трескаво редеше заклинания, размахваше ръце и хвърляше съставка след съставка във въздуха.
Докато траеше всичко това, Ерту продължаваше да се преструва на уплашен и разгневен, като непрекъснато местеше уж тревожен поглед между магьосника и портала, през който бе дошъл. Тази врата трябваше да бъде затворена на всяка цена, защото в противен случай при спирането на всички магии, което щеше да последва след малко, той най-вероятно щеше да бъде запратен обратно в Бездната.
Най-сетне Доусмен свърши и се изправи, бършейки чело с облекчение… или поне с толкова облекчение, колкото можеше да изпитва някой магьосник пред полумаймунското, полукучешко лице на един балор!
— Повиках те, за да ти задам няколко съвсем прости… — започна той, ала не успя да продължи.
— Замълчи! — изрева Ерту. — Повика ме, защото така ти беше наредено!
В очите на Доусмен припламна изненада и той огледа кръга си, за да се убеди, че наистина не е допуснал грешка. Това със сигурност беше просто блъф, каза си той, опитвайки се да убеди сам себе си.
— Ти си този, който трябва да мълчи! — викна, знаейки, че кръгът му е съвършен, освен това бе призовал демона точно както трябва, използвайки истинското му име.
Ерту трябваше да се подчини.
И той го стори — извади черното ковчеже, без да пророни и дума, после все така безмълвно го вдигна над главата си.
— Какво е това? — попита магьосникът.
— Твоята гибел — отвърна демонът, което си беше самата истина.
Злокобно усмихнат, той отвори сандъчето и Доусмен видя искрящо черен сапфир с големината на човешки юмрук, останка от Смутното време. Камъкът идваше от една от мъртвите зони и в сърцевината му бе заключена могъща анти магическа енергия. Когато предпазното ковчеже бъдеше отворено, мисловните окови, с които Доусмен контролираше балора, губеха силата си, а кръгът, въпреки че си оставаше все така съвършен, се превръщаше в безполезна драсканица на пода. Когато ковчежето бъдеше отворено, нямаше заклинание, което да задържи призования демон в подчинение.
Да, Ерту също щеше да изгуби магическите си умения, ала могъщият танари — комбинация от близо петстотин килограма железни мускули и невъобразима жестокост — нямаше нужда от тях.
По-късно същата вечер, разтревожени от дългото му отсъствие, другарите на Доусмен влязоха в стаичката му. Откриха само една обувка и петно засъхнала кръв.
Ерту, прибрал сапфира в ковчежето, което можеше да удържи дори подобна силна анти магия, вече бе далече оттам и с всеки изминал миг се приближаваше все повече и повече към Долината на мразовития вятър, където Креншинибон — могъщият отломък, за който балорът копнееше от толкова години — го очакваше.
Глава 22
Както някога
Скиталецът тичаше с изяществото на дива котка, а вятърът свиреше в ушите му. С отминаването на лятото вятърът се бе изместил и сега идваше от север, откъм ледниците и големите айсберги от Морето на неспирния лед. Есента тук бе кратка, а мрачната зима настъпваше бързо и траеше дълго.
Дризт познаваше тундрата и всичките й особености, сякаш винаги бе живял тук. Всъщност беше прекарал в Долината едва десет години, ала за това време бе научил много за тази земя и за живота в нея. Например, само по вида на пръстта можеше да определи кое време от годината е, с точност до десетина дни. Сега почвата бе започнала да се вкоравява, макар тук-там да се усещаше леко хлъзгане — сигурен знак, че под сухата повърхност все още има кал, последни следи от краткото лято.
Беше се увил плътно с тъмнозеления си плащ, за да се предпази от лютия вятър и макар от наметалото и от шепота на вятъра да не чуваше кой знае какво, той беше нащрек. В тундрата всяко невнимание се заплащаше прекалено високо. Сега например, на няколко пъти бе забелязал следи от снежни хора, а на едно място се бе натъкнал на многобройни дири, каквито обикновено оставяха гоблиновите отряди. Земята му говореше с език, който скиталецът прекрасно разбираше, и тъй като този път не бе тръгнал, за да се бие, той положи специални усилия да не пресече пътя на съществата, които бяха минали оттук преди него.