Няколко размаха на крилата и демонът кацна върху най-близкия айсберг. После се взря в мрака, използвайки първо обикновеното, а след това и инфрачервеното си зрение. Както и очакваше, единственото, което видя, бе непрогледна тъма, ледена и мъртвешка.
Накани се да полети навътре в морето, ала усети как Креншинибон му нашепва да потърси по-настойчиво.
Въпреки че не вярваше да открие нещо, Ерту го послуша и продължи да се оглежда. Убеди се, че магическият предмет не бърка миг по-късно, когато от една пещера на около стотина метра от него забеляза да струи топъл въздух. Разстоянието бе прекалено голямо, за да види какво се спотайва там и той предпазливо се приближи, докато не различи група живи, топлокръвни същества, скупчени в кръг.
Някой по-опитен пътешественик, прекарал повече време в Долината, би предположил, че става въпрос за тюлени или някакви други морски животни, ала балорът не знаеше нищо за обитателите на Севера, затова продължи да се промъква потайно.
Оказаха се човекоподобни същества с дълги ръце и масивни глави. В началото Ерту помисли, че са наметнати с кожи, но когато дойде по-близо установи, че не носят никакви дрехи, тъй като имат свои собствени рунтави, бели кожуси, лъщящи от защитния слой мазнина, който ги покриваше.
— Първите войници от бъдещата ти армия — безмълвно се обади Креншинибон, жаден за власт както винаги.
Ерту поспря и се замисли над думите му. Та той нямаше намерение да събира войска, не и тук, насред тази пустош. Смяташе да остане в Долината на мразовития вятър само за малко, докато не разбере дали Дризт До’Урден е наблизо. В случай че изменникът наистина бе в Долината, демонът щеше да се разправи с него и да се насочи към някоя по-гостоприемна (и със сигурност по-гъсто населена) земя.
Креншинибон обаче не се отказа и постепенно Ерту започна да вижда предложението му в по-благоприятна светлина. Май наистина не би било толкова зле да пороби някои от обитателите на това място — защо пък да не укрепи позициите си, като се запаси с войници, които лесно може да си позволи да загуби.
Доволен, демонът се изсмя злобно и прошепна няколко думи — заклинание, което щеше да му даде възможност да разговаря с непознатите същества на собствения им гърлен, наподобяващ грухтене, език… ако, разбира се, грубите звуци, които те издаваха, можеха да се нарекат така. Използвайки магическите си способности, балорът изчезна, само за да се появи отново миг по-късно, този път покачен на един склон над главите им, откъдето можеше да ги огледа по-добре. Под него трябва да се бяха събрали около четиридесетина от едрите създания. Те всички имаха рошава, бяла козина, големи глави и почти никакви чела. Изглеждаха доста яки и непрекъснато се бутаха един друг, мъчейки се да се докопат до центъра на кръга, където, досети се Ерту, трябва да бе най-топлото място.
— Твои са! — заяви Креншинибон и демонът, който сам усещаше невероятната сила на отломъка, нямаше как да не се съгласи с него.
Без да се колебае повече, той се изправи в целия си внушителен ръст и проговори на скупчените в подножието на склона твари, обявявайки се за техен бог.
В лагера настана хаос, създанията хукнаха да бягат, блъскаха се едно в друго, падаха и пак ставаха. Ерту се спусна сред тях и когато те се отдръпнаха уплашено, той се обгради с ниски пламъци, които не ги допускаха да се доближат.
После вдигна меча си и им заповяда да коленичат.
Вместо да се подчинят, косматите създания избутаха напред един от другарите си, най-едрия измежду тях.
Предизвикателството беше повече от очевидно. Грамадното същество измуча заплашително, ала това бе и единственият звук, който успя да издаде, преди другото оръжие на демона — жесток, многоглав бич да се увие около глезените му. Леко подръпване и то се озова по гръб, притегляно бавно, но неумолимо към пламъците около демона.
Ерту обаче не го уби. Когато огъня обгърна тялото на жертвата му, той изчака няколко секунди, докато съществото се разпищя от болка, после го запрати обратно към другарите му, където то остана да лежи, скимтейки приглушено.