— Ерту! — заяви балорът и гръмовният му глас накара уплашените създания да направят още една крачка назад.
Уплашени, ала не и пречупени, осъзна демонът и реши да опита нещо друго. Не му беше трудно да прозре елементарния им, дивашки начин на мислене, по-елементарен дори от този на гоблините, с които бе свикнал да си има вземане-даване.
— Ужаси ги, а след това ги възнагради — долетя мисловният съвет на Креншинибон, ала Ерту нямаше нужда от него, тъй като вече правеше именно това.
Първата част от задачата беше свършена, сега оставаше наградата. С мощен рев той се издигна над айсберга и потъна в нощта. Докато се отдалечаваше, чу сумтенето и шепота на косматите същества и се засмя, представяйки си израженията им, когато видеха наградата си.
Не му се наложи да лети дълго, за да я открие — много скоро в черната вода под себе си зърна гигантска перка.
Това бе косатка, макар за могъщия демон да не бе нищо повече от голяма риба, месо, което да подхвърли на бъдещите си слуги. С меч в едната ръка и кристалния отломък в другата, той се спусна надолу. Страховитото оръжие потъна дълбоко в тялото на кита, ала още по-жестока бе атаката на Креншинибон, който за първи път от толкова години насам, най-сетне имаше възможност да пусне на свобода заключеното си могъщество — струя искрящ бял огън, който раздра плътта на обреченото същество с лекотата, с която факлата озарява нощното небе.
Няколко минути по-късно Ерту се върна в лагера на косматите човекоподобни, влачейки убитата косатка след себе си. Хвърли гигантската плячка в краката на изумените създания и отново се обяви за техен бог.
Диваците се нахвърлиха върху месото, започнаха да свличат големи късове с грубите си брадви, да гълтат суровата плът и да пият още топлата кръв — наистина отвратителна гледка.
Точно такава, каквато Ерту харесваше.
Само за няколко часа балорът и новите му слуги откриха подходящ айсберг, който да използват за своя крепост. Тогава демонът отново прибегна до силата на Креншинибон и косматите същества, които бездруго вече го боготворяха, започнаха да подскачат около него, да крещят името му и да се търкалят в краката му.
Защото най-впечатляващото умение на отломъка бе способността му да издига свое съвършено точно копие, увеличено хилядократно — гигантска кристална кула, наречена Кришал Тирит. По нареждане на Ерту слугите му обиколиха кулата от всички страни, мъчейки се да открият входа й, но така и не видяха нищо — той бе напълно незабележим за обитателите на Материалната равнина.
Когато се позабавлява достатъчно, демонът влезе в Кришал Тирит и побърза да отвори междупространствен портал към Бездната. Миг по-късно Бизматек се озова в кулата, повел окаяния пленник със себе си.
— Добре дошъл в новото ми владение — изсмя се балорът в лицето на безпомощната си жертва. — Сигурен съм, че тук ще ти хареса.
После многоглавият му камшик заплющя свирепо, докато злощастникът не се строполи в безсъзнание.
Бизматек възторжено изрева — веселбата едва сега започваше!
През следващите няколко дни злите същества се заловиха със задачата да се укрепят възможно най-добре, водейки нови и нови слуги: по-нисши демони, стадо мани, а Ерту дори се зае да привлече на своя страна истински танари — шесторъка марилит.
Ала при цялата тази работа балорът нито за миг не забравяше каква е истинската му цел тук нито за миг не оставяше опиянението от абсолютната власт да го отклони от същинската му, по-незначителна задача. Върху една от стените на второто ниво на кулата имаше магическо огледало, което Ерту често използваше, за да разбере какво се случва в Долината. Каква бе радостта му, когато един ден зърна в него омразния изменник! Дризт До’Урден наистина бе тук!
Пленникът, който винаги бе при него, също видя образа на скиталеца, заедно с една млада жена, рижобрадо джудже и пълничък полуръст, и изражението му изведнъж се промени, а очите му — за първи път от толкова много години — се проясниха.
Мъничкото зрънце надежда, покълнало в гърдите му при тази гледка, бе попарено миг по-късно от злия смях на Ерту:
— О, да! Наистина ще ми бъдеш от огромна полза! С твоя помощ ще примамя елфа тук и ще го погубя пред очите ти, а след това ще сложа край и на твоя жалък живот. Това е съдбата ти — няма как да избягаш от нея!
И той отново вдигна камшика си.
— А и ти — добави Ерту малко по-късно, когато пленникът му лежеше на земята, пребит до безсъзнание. — Ти също ще ми бъдеш много полезна… или поне тялото ти!