Точно както се надяваше Ерту, който ги наблюдаваше от Кришал Тирит.
Едно махване с ръка и образът в магическото огледало избледня и изчезна, а демонът се изкачи до най-високото ниво на кулата, в малката стаичка, където Креншинибон се рееше във въздуха.
Балорът ясно почувства любопитството на магическия предмет, с който вече бе развил силна телепатична връзка. Отломъкът усещаше задоволството му и държеше да узнае причината.
Ерту се изкиска злобно и му изпрати вълна от несвързани образи, възпирайки мисловните му набези.
Изведнъж обаче, почувства мощно нахлуване в съзнанието си, което замалко не изтръгна историята за Стъмпет от устните му. Трябваше да впрегне всичките си сили, за да устои на могъщата воля на отломъка, но дори и така бе прекалено слаб, за да си тръгне от стаичката, а и започваше да усеща, че няма да издържи достатъчно дълго.
— Как смееш… — изсъска той, ала атаката на Креншинибон си остана все така свирепа.
В отговор Ерту продължи да му изпраща поредица от безсмислици — знаеше, че ако отломъкът проникне в съзнанието му този път, той е обречен. Много внимателно демонът посегна към малката кесийка, която висеше от най-долния нокът на кожестите му крила.
Бърз като светкавица, той я разкъса, отвори ковчежето, което лежеше вътре, и извади черния сапфир.
Атаката на Креншинибон стана още по-жестока балорът се олюля.
Ала вече бе постигнал целта си:
— Аз съм господарят! — викна той и протегна анти магическия камък към отломъка.
Последвалата експлозия го запрати към стената и разтърси както кулата, така и целия айсберг из основи.
Когато вдигналият се прах се слегна, от черния сапфир нямаше и следа, с изключение на една миниатюрна, безполезна прашинка, единственото доказателство за съществуването му.
— Никога повече не върши подобни безумства! — долетя телепатичната заповед на Креншинибон, последвана от заплахи за невиждани мъчения, ако случилото се току-що се повтори отново.
Ерту се надигна от пода, изгарящ от гняв и изключително доволен в същото време. Силата на отломъка очевидно бе огромна, след като бе унищожила напълно един толкова могъщ анти магически предмет като сапфира. Ала заповедта, дошла след това, бе значително по-слаба. Явно бе, че Креншинибон е пострадал, макар и само временно, уверен бе демонът. Да нарани отломъка бе последното, което Ерту искаше, ала явно нямаше как — не трябваше да има никакво съмнение кой е истинският господар!
— Кажи ми! — отново настоя упоритият предмет, ала както гневът му заради сапфира, така и телепатичното му нареждане, беше твърде слабо.
Балорът се разсмя доволно и запрати празното ковчеже срещу него, без обаче да го улучи.
— Аз заповядвам тук, не ти! — заяви той и се изпъчи, при което върховете на рогата му докоснаха върха на кулата. — Ще ти кажа, когато аз реша и колкото аз реша!
Креншинибон, значително отслабнал след съвсем скорошната си среща със сапфира, не бе в състояние да му се противопостави.
Ерту излезе от стаята, смеейки се с глас — беше дал да се разбере кой е господарят! Въпреки това добре осъзнаваше, че трябва много да внимава с Креншинибон и да се постарае да спечели искреното му уважение — отломъкът скоро щеше да възстанови силата си, а той нямаше повече анти магически камъни, с които да го подчини.
Ерту щеше или да се разпорежда, или да работи в равноправно съюзничество. Гордият балор не би приел нищо друго.
Смъртни врагове
Част пета
Берктгар беше прав.
Беше прав да отведе хората си обратно в Долината на мразовития вятър и да върне старите им обичаи. Животът в Заселническа твърдина може и да бе по-лесен, а материалните блага, на които се радваха — далече по-многобройни там те имаха сигурен покрив над главите си и храна в изобилие, а съседите им бяха техни съюзници, а не врагове. Ала тук, в откритата тундра, където северните елени препускаха на воля, бе и техният бог. Тук, в тундрата, където бяха погребани предците им, живееше техният дух. В Заселническа твърдина варварите притежаваха повече, ала истински богати можеха да бъдат единствено в Долината на мразовития вятър, защото тук те бяха безсмъртни.
Да, Берктгар постъпи правилно като ги върна обратно, ала Уолфгар също беше прав. Прав бе да обедини племената и да се съюзи с жителите на Десетте града и най-вече с джуджетата. И когато ги поведе към Заселническа твърдина, той пак беше прав, защото се опитваше да им даде по-добър живот, макар по този начин да ги отдалечи прекалено много от същинската им природа, от извечния варварски дух.