„С благородна кръв или с подвиг“ — така се печели водачество в племето и пак така се управлява. С благородна кръв и с мъдростта на вековете, следвайки онова, което е най-добро за всички. Или с подвиг, с храброст и чиста физическа сила. И Уолфгар, и Берктгар станаха вождове с героични дела. Уолфгар — като победи Смразяващия, а Берктгар — като се нагърби с неговите отговорности след смъртта му. Ала с това всички прилики се изчерпваха, защото Уолфгар ръководеше своя народ така, сякаш предците му винаги са го правили, докато Берктгар продължаваше да управлява със сила. Уолфгар винаги търсеше най-доброто за хората си, разчитайки на тяхната подкрепа… или открито неодобрение, в случай че поемеше в грешна посока.
За разлика от него, между Берктгар и племето не съществува подобно доверие. За него власт значи подчинение, налагане на собствената воля. Да, беше прав като върна хората си в Долината, но това бе решение, което взе сам, без да се допита до тях, без да им даде възможност да изразят подкрепата си.
Затова Берктгар греши и, което е по-лошо, не вижда къде бърка. Та нима завръщането към старите обичаи трябва да бъде пълно и абсолютно? Нима новото трябва да бъде отречено и изцяло отхвърлено, без да се запази доброто от него? Както почти винаги, истината е някъде по средата. Ревик го знае, разбират го и мнозина други, предимно по-възрастните и по-опитни войни. Ала те са безсилни и ще продължат да бъдат безсилни, докато той управлява по същия начин, без увереност в собствените си постъпки и затова — без доверие в поданиците си.
Да, решителното му, дори дръзко поведение несъмнено впечатлява не един и двама от племето (най-вече сред младите варвари) и те се чувстват силни и смели, готови да полетят.
Към собствената си гибел, боя се.
А колко по-разумно би било, наред със старите си обичаи, племето да запази и съюзничествата, изковани от Уолфгар. Именно така би постъпил един истински вожд, загрижен не за собствената си власт, а за доброто на народа си.
Берктгар управлява със сила, а не с мъдрост. Водени от него, варварите ще се върнат не само към старите си обичаи, но и към старите си врагове.
Път, неминуемо осеян с болка и страдание.
Глава 24
Пътят на Стъмпет
Дризт, Бруенор, Риджис и Кати-Бри упорито следваха Стъмпет, която унесено крачеше през тундрата, без да спира, часове наред.
— Не виждам как ще издържим, ако продължи тъй цял ден — отбеляза Бруенор и хвърли загрижен поглед към Риджис, който, запъхтян и зачервен до уши, отчаяно се мъчеше да не изостава.
— Защо не повикаш Гуен? — предложи Кати-Бри на скиталеца. — Тя може да я проследи, а след това да ни покаже пътя.
Дризт се замисли над думите й, после поклати глава. Не, Гуенивар най-вероятно щеше да им потрябва за нещо много по-важно от проследяването на Стъмпет и на него никак не му се искаше да изхаби ценното време, което котката можеше да прекара в Материалната равнина, за нещо толкова незначително. Той тъкмо се канеше да предложи друго решение — да обградят жрицата и да я завържат — когато тя внезапно спря и седна на земята.
Четиримата приятели я наобиколиха, уплашени да не й се случи нещо. Дали най-после не бяха достигнали мястото, което Ерту бе избрал? Кати-Бри сложи стрела в тетивата на Таулмарил и огледа ясното обедно небе за следи от демона.
Ала всичко бе спокойно, а небето — съвършено чисто, с изключение на няколко пухкави облачета, носени от неспирния вятър.
Киерстаад чу баща си и неколцина от по-възрастните варвари да говорят за похода на Дризт и Берктгар, чу и притесненията им, че четиримата приятели може да са в опасност. По-късно същата сутрин Ревик и най-близките му поддръжници напуснаха лагера. Отивали на лов, така казаха, ала съвсем не бе толкова лесно да заблудиш Киерстаад.
Ревик бе тръгнал след Бруенор.
В началото младежът се почувства засегнат, задето баща му не бе споделил с него какво е намислил и не му бе предложил да дойде с тях. После обаче си спомни за Берктгар, огромния вожд, който сякаш винаги бе на ръба да избухне, и осъзна, че всичко това вече не му е нужно. Ако Ревик бе донесъл позор за рода на Йорн, то Киерстаад — Киерстаад мъжът, а не Киерстаад момчето! — щеше да възвърне изгубената чест и слава. Берктгар ставаше все по-деспотичен и младежът разбираше, че само истински подвиг можеше да му спечели достатъчно одобрение, за да отправи Предизвикателството. И като че ли вече се досещаше как може да го стори… защото знаеше как го бе сторил неговият герой. А ето че сега именно приятелите на Уолфгар бяха в откритата тундра и май скоро щяха да имат нужда от помощ.