Дошъл бе моментът Киерстаад да се намеси.
Пристигна в джуджешките мини по пладне и незабелязано се промъкна в ниските тунели. Както и предишния път, те бяха почти празни — всички се трудеха, било в рудниците, било в ковачниците. Очевидно работата бе по-важна дори от тревогата за краля. На Киерстаад това се стори странно, ала само докато не осъзна, че привидното безразличие на джуджетата всъщност е израз на уважението им към Бруенор, който и сам можеше да се грижи за себе си, а и неведнъж бе поемал на път заедно със своите верни приятели.
Тъй като вече бе идвал тук веднъж, този път младежът лесно откри покоите на краля и щом почувства успокояващата сила на Щитозъб в ръцете си, той извън всякакво съмнение разбра какво трябва да стори оттук нататък.
Докато Киерстаад успее да се измъкне от мините и от джуджешката долина, следобедът започна да преваля. Бруенор и спътниците му имаха половин ден преднина, Ревик и останалите бяха тръгнали преди почти осем часа, ала Киерстаад не се тревожеше — те най-вероятно вървяха бавно, а той бе млад и силен. И бърз.
Почивката продължи целия следобед, докато Стъмпет изведнъж скочи на крака и отново пое напред, все така упорито и целенасочено, макар очите й да имаха същия празен, отнесен поглед.
— Внимателен демон, дума да няма! — саркастично подметна Бруенор.
Никой обаче не се усмихна — ако наистина Ерту стоеше зад импровизираната почивка, значи демонът прекрасно знаеше къде се намират те в момента и какво правят.
Тази мисъл сериозно ги обезпокои, ала не след дълго Дризт, който се грижеше за сигурността им, като ту избързваше напред, ту изоставаше след тях, забеляза още нещо тревожно и даде знак на Бруенор да се приближи.
— Следят ни — обясни той.
Опитното джудже не изглеждаше никак учудено. То също бе доловило издайническите признаци — шумолене на птичи крила, ала твърде далече, за да реши, че тяхното минаване е подплашило ятото.
— Варвари? — предположи Бруенор с притеснение в гласа.
Всъщност, въпреки наскорошните си неприятности с Берктгар и хората му, джуджето се надяваше това наистина да са те. Така поне щеше да знае с кого си има работа!
— Който и да е, със сигурност добре познава тундрата — подплаши само няколко птици и нито един елен или друго голямо животно. Гоблините не могат да се движат толкова безшумно, а снежните хора не преследват, а нападат от засада.
— Значи са човеци — отвърна Бруенор. — А единствените човеци, които познават тундрата толкова добре, са варварите.
Дризт нямаше как да не се съгласи и докато джуджето се връщаше при останалите, за да им каже какво подозират, той отново се отдалечи, за да провери за спотаени врагове. Що се отнасяше до неизвестните преследвачи, приятелите не можеха да направят почти нищо — местността бе прекалено открита и равна, за да могат да се скрият, където и да било. Пък и ако това наистина бяха варварите, те най-вероятно ги наблюдаваха повече от любопитство, отколкото с лоши намерения — ако четиримата се изправеха срещу тях в този момент, означаваше, че сами и без никаква нужда си навличат неприятности.
И така, те продължиха напред. Вървяха още дълго, до късно през нощта, докато Стъмпет не спря и не легна направо на коравата, студена земя. Приятелите веднага се заеха за работа и този път се погрижиха да си направят истински бивак. Добре разбираха, че почивката им ще продължи поне няколко часа, а нощите ставаха студени — краткото лято вече отминаваше и зимата настъпваше с бързи крачки, което се усещаше особено силно в бързо нарастващите нощи. Кати-Бри се погрижи да завие Стъмпет с топло одеяло, но жрицата сякаш не усети нищо.
След около час Кати-Бри наруши тишината:
— Дризт? — прошепна тя, ала още щом проговори разбра, че макар да седи напълно неподвижно и със затворени очи, елфът изобщо не спи, а е нащрек и не е пропуснал да забележи малката, подобна на птица фигурка, която бе прелетяла над лагера. Навярно бе просто сова — по тези земи имаше доста сови, макар обитателите на Долината рядко да ги виждаха.