— И много правилно — съгласи се джуджето.
Не след дълго Риджис вече похъркваше блажено, Кати-Бри също бе заспала дълбоко. Дризт обаче предпочете да остане буден, макар да не очакваше повече неприятности от Ерту през тази нощ. Той тихичко обикаляше лагера, взираше се в тъмния хоризонт и час по час вдигаше поглед към звездното небе, опивайки се от свободата, която лъхаше от всяко кътче на Долината. В този момент, заобиколен от цялата тази красота, скиталецът най-сетне прозря каква бе истинската причина за идването му тук разбра и защо Берктгар и останалите от Заселническа твърдина се бяха завърнали у дома.
— Няма да откриеш кой знае колко чудовища да надничат иззад проклетите звезди — разнесе се дрезгав шепот зад гърба му и когато се обърна, Дризт видя Бруенор да се приближава към него, напълно облечен, с шлем на главата и с брадва в ръце, готов за път.
— Балорите имат крила — напомни му скиталецът, макар и двамата да знаеха, че не врагове търси той в небето.
Джуджето кимна и застана до него. Възцари се тишина всеки от тях се взираше в мрака, безмълвен, потънал в мислите си, сам сред вятъра и звездите. По свъсеното изражение на приятеля си Дризт се досещаше, че нещо му тежи и че Бруенор си има причина да дойде при него, най-вероятно, за да му каже нещо.
— Трябваше да се върна — проговори джуджето най-сетне.
Елфът го погледна и кимна, ала приятелят му все още съзерцаваше нощното небе.
— Гандалуг се грижи за Митрил Хол — продължи Бруенор, а в гласа му се долавяше извинителна нотка. — Те Залите бездруго си му принадлежат по право.
— А пък ти имаш Долината на мразовития вятър — добави Дризт и джуджето най-сетне се обърна, сякаш се канеше да каже още нещо, да се оправдае.
Ала един поглед в дълбоките, лавандулови очи на скиталеца му бе достатъчен, за да разбере, че няма защо да го прави. Елфът го разбираше, разбираше и постъпките му. Почувствал бе, че трябва да се върне и го бе сторил. Дризт не се нуждаеше от повече обяснения.
Двамата прекараха остатъка от нощта един до друг, смълчани, загледани в хилядите звезди, докато зората не изтри тази величествена гледка от небето, или по-скоро не я замени с нещо не по-малко прекрасно. Не след дълго Стъмпет отново беше на крака, с все същото замаяно изражение и празен поглед. Дризт и Бруенор събудиха другите двама и отново поеха на път, неизвестно накъде.
Глава 25
Към айсбергите
Отвъд едно неголямо възвишение приятелите съзряха големите ледени късове, които се поклащаха в тъмните води на Морето на неспирния лед. Логиката им нашепваше, че наближават целта си, ала и четиримата се бояха, че Стъмпет няма да спре, а ще продължи напред, рискувайки живота си сред нестабилните айсберги. Те всички знаеха на какво е способен Креншинибон, знаеха, че едно от имената му бе Кришал Тирит, което в превод от елфически означаваше „кристална кула“, но макар възвишението да закриваше хоризонта, бяха сигурни, че ако кулата наистина бе някъде в морето, вече трябваше да са я видели.
Без да забелязва нищо около себе си, Стъмпет упорито крачеше напред и първа се изкачи до върха на хълма. Четиримата се втурнаха след нея, но едва я бяха настигнали, когато отгоре им се посипа град от вледенени, снежни топки.
Дризт реагира незабавно, отбивайки тежките снаряди с двата си ятагана. Риджис и Кати-Бри се хвърлиха по очи на земята, ала двете джуджета и най-вече Стъмпет, която дори не бе забавила крачка, бяха лошо уцелени. Кървави мехури се надигнаха по лицето на жрицата, но тя не спря, въпреки че на няколко пъти се олюля под силата на ударите.
Когато се съвзе от изненадата, Кати-Бри се хвърли напред, дръпна Стъмпет за глезените и я повали на земята, след което се хвърли отгоре й, за да я защити от сипещите се ледени късове.
Изведнъж канонадата спря, така неочаквано, както бе започнала.
В това време Дризт бе успял да извади ониксовата статуетка и едва бе успял да повика Гуенивар, когато най-сетне и той, и останалите трима забелязаха врага. Но какви ли бяха непознатите същества? Досущ като призраци, двукраките, едри създания, покрити с рошава, бяла козина, изскочиха измежду айсбергите и се втурнаха по сушата с такава лекота, сякаш бяха част от самата земя.