— Смятате да излезете в Морето на неспирния лед, нали?
Бруенор хвърли намусен поглед към Стъмпет:
— Така изглежда — призна той.
— Значи не можем да дойдем — отсече едрият мъж. — И не защото аз го казвам — това е прастар закон на народа ни. Никой варварин не бива да навлиза между плаващите ледове.
Ревик бе принуден да кимне — така си беше. Забраната наистина съществуваше, най-вече защото морето — обитавано от бели мечки и гигантски китове — не предлагаше почти нищо, което да си струва риска.
— Няма и да ви молим да го правите — побърза да се намеси Дризт, за изненада на приятелите си.
Та нали бяха тръгнали да се бият с могъщ балор и злите му слуги! Помощта на яките варвари щеше да им бъде повече от добре дошла. Ала скиталецът разбираше, че Берктгар за нищо на света не би престъпил повелите на предците си и никак не му се щеше да принуждава Ревик отново да се противопоставя на вожда, особено след като отношенията им като че ли най-сетне започваха да се оправят. А имаше и още нещо. Никой от варварите не бе загинал в битката срещу таерите, ала те едва ли щяха да имат същия късмет, ако дойдеха с него до бърлогата на Ерту. А на съвестта на Дризт До’Урден вече тежеше достатъчно пролята невинна кръв. Не, това бе нещо прекалено лично, само между него и Ерту. Той дори би предпочел да се изправи срещу балора съвсем сам, като в двубой на живот и смърт между двама непримирими врагове. Прекрасно разбираше обаче, че демонът със сигурност ще има съюзници, а и не можеше да лиши приятелите си от възможността да бъдат до него, точно както и той би застанал до тях в подобен момент.
— Но все пак признаваш, че поне толкова дължахте на Бруенор? — настоя Кати-Бри.
И този път Берктгар не каза нищо, ала мълчанието му бе всичко, от което младата жена се нуждаеше.
Без да губят повече време, четиримата превързаха раните си, доколкото можаха, благодариха на варварите и се сбогуваха. Двамата мъже най-сетне пуснаха Стъмпет на земята и тя продължи напред, сякаш никога не бе спирала, следвана от приятелите си.
Хората от племето на лоса се обърнаха и поеха на юг, а начело, рамо до рамо, крачеха Берктгар и Ревик.
След известно време Киерстаад се натъкна на мястото, където се бе състояла битката. При вида на стотината мъртви таерски тела и многобройните дири, умелият варварин бързо се досети какво се бе случило. Очевидно бе, че Ревик и хората му са се притекли на помощ на Бруенор, а от следите ясно личеше, че по-късно се е появила още една група (несъмнено, войните на Берктгар).
Младежът обърна поглед на юг, чудейки се дали баща му не се връща в лагера като пленник. За миг дори си помисли да се върне, ала дирите, които водеха в другата посока — дири, оставени от краката на две джуджета, елф, жена, полуръст и гигантска котка — го зовяха да поеме на север.
С Щитозъб в ръка, Киерстаад прекоси студения бряг и навлезе между ледените късове. Нарушаваше отколешните закони на народа си, но това вече нямаше значение. Защото сега той следваше стъпките на Уолфгар.
Глава 26
Не с изненада
Демонът бе непреклонен и не се отказваше от думите си, въпреки че заплахите на вбесения и отчаян балор ставаха все по-яростни.
— Дризт До’Урден и приятелите му се справиха с таерите — настояваше той. — Продължиха напред, оставяйки ги мъртви до един.
— Видя ли го с очите си? — за кой ли път попита Ерту, свивайки и разпускайки юмруци.
— Видях го — без колебание отвърна Бизматек, макар все пак да се поотдръпна от разлютения танари. — Таерите не успяха да ги спрат, дори не ги забавиха особено. Опасни врагове си си избрал, Ерту.
— А джуджето? — при тези думи балорът, чийто гняв бързо отстъпваше място на радостна възбуда, посочи пръстена си, за да поясни, че говори за пленената жрица.
— Води ги насам — злобно се подсмихна Бизматек, приятно развълнуван от нетърпението, което лумна в жестоките очи на Ерту.
Без да каже нищо повече, балорът победоносно разпери прилеповите си криле и литна до площадката на откритото първо ниво на кристалната кула. После се понесе към върха, изгарян от желание да разкаже на Креншинибон за провала му.
— Наистина опасни врагове ни е приготвил — повтори Бизматек, докато гледаше как Ерту се отдалечава.
Онази, към която бе насочена тази забележка — шесторъка марилит, която от кръста надолу имаше тяло на змия — само се подсмихна, без да изглежда особено впечатлена. Никоя от жалките, смъртни твари, които населяваха Материалната равнина, не бе достоен враг за демони като тях.