В това време Ерту вече бе нахлул в малката стаичка на върха на Кришал Тирит и сега се взираше през прозореца с надеждата да зърне пристигането на омразния изменник. Канеше се да поднесе новината по особено драматичен начин, ала във вълнението си не успя да скрие мислите си от могъщия отломък.
— Поел си по опасен път — предупреди го Креншинибон.
Балорът се обърна към него и се разсмя гръмогласно.
— За нищо на света не бива да допускаш провал — продължи отломъкът, без да му обръща внимание. — Твоето поражение ще бъде и мое — попадна ли в ръцете им, с мен е свършено. Те знаят истинската ми същност…
Пренебрежителният смях на Ерту заглуши телепатичното мърморене на Креншинибон.
— Жалките смъртни като Дризт До’Урден са ми добре познати — грубо изръмжа балорът. — А сега ще му покажа какво значи истинска болка и страдание. Преди сам да срещне мъчителната си гибел, с очите си ще види как онези, които обича, умират — не само глупците, които идват с него насам, но и нещастникът, когото държа в плен.
И като се обърна към прозореца, добави:
— Безумецо! Дали разбираш колко страховит враг си си създал! Ела сега, за да получиш наказанието си, а аз — разплатата, която жадувам толкова отдавна!
И като изрита малкото ковчеже, което се въргаляше в краката му (единствената останка от анти магическия сапфир), демонът тръгна към вратата. После се сети за нещо и се върна. Не след дълго щеше да се изправи срещу Дризт До’Урден и спътниците му, между които и жрицата. Ако Стъмпет се озовеше прекалено близо до пръстена, който я държеше в плен, душата й можеше да се освободи и да се върне в тялото й.
— Жрицата — обясни той на Креншинибон. — Духът й е заключен във вътрешността на камъка. Подчини я и помогни с каквото можеш.
После пусна пръстена на пода и изскочи навън — трябваше да отиде при слугите си и да се подготви за идването на скиталеца.
Креншинибон съвсем осезаемо долавяше гнева на демона и ужасяващата злоба, от която бе изтъкано неговото същество. Да, Дризт До’Урден и приятелите му може и да бяха успели да минат покрай таерите, но какво бяха косматите човекоподобни същества в сравнение с изключително могъщия балор!
Който освен това, добре знаеше отломъкът, имаше и няколко също толкова опасни съюзници.
Да, Креншинибон можеше да бъде спокоен. Успехът им бе сигурен, а мисълта да използва Стъмпет срещу собствените й приятели, му бе повече от приятна.
Стъмпет продължаваше напред, проправяйки си път между коварните ледове. Понякога прескачаше по-големите дупки, друг път просто нагазваше в мразовитата вода, без дори да потрепери, сякаш не усещаше нищо от онова, което я заобикаляше.
Дризт добре разбираше колко опасно е това и много му се искаше да спре жрицата, да я накара да събуе подгизналите си ботуши и да я завие с топли одеяла. В същото време обаче осъзнаваше, че ако няколко премръзнали пръсти на краката са най-сериозният им проблем, значи положението им съвсем не е толкова лошо. В този момент най-доброто, което можеха да сторят (както за Стъмпет, така и за себе си), бе да открият Ерту и веднъж завинаги да приключат с тежката задача, довела ги тук.
През цялото време, докато следваше жрицата, скиталецът държеше едната си ръка в джоба, здраво стиснал ониксовата статуетка, готов начаса да повика Гуенивар. Беше я отпратил у дома веднага след схватката с таерите — дори да се окажеше съвсем краткотрайна, една почивка щеше да й се отрази добре преди следващата битка. Сега обаче, докато се оглеждаше наоколо, елфът започваше да се пита дали наистина бе постъпил правилно.
Пейзажът около тях изглеждаше странно нереален — гора от назъбени, бели грамади, някои от които се издигаха на повече от десет метра, насред безкрайни бели площи, нерядко прорязани от криволичещи тъмни проломи.
Намираха се на около два часа път от брега, далече навътре в заледеното море, когато времето внезапно се промени. Небето заплашително се схлупи над тях, потъмняло от злокобни, черни облаци, вятърът се усили и започна да връхлита с удвоена ярост. Те обаче не спряха, а упорито продължиха напред. Изпълзяха до върха на поредния айсберг, изпречил се на пътя им, после се спуснаха от другата му страна и там, насред мрачните води, които като че ли започваха да изместват ледените късове, най-сетне съзряха онова, което търсеха. Далече на северозапад се въздигаше огромна кристална кула, високо над обкръжаващите я айсберги, и искреше ярко дори в мътната, унила светлина на зимния ден. Не можеше да има никакво съмнение — това не бе природно образувание и, макар да изглеждаше като направено от лед, то бе прекалено неестествено и някак не на място сред студената, ослепителна белота на ледовете.