Кати-Бри видя какво се случи и веднага разбра в колко опасно положение се намира скиталецът. Без да обръща никакво внимание на Стъмпет, която си стоеше все така безучастна на ледения блок, носещ се на около десетина метра от айсберга, тя се втурна надясно, към брега, опитвайки се да намери по-добър ъгъл за стрелба. От рамото й, там, където я бе ударил крилатият демон, течеше кръв, ала младата жена нямаше нито време, нито възможност да превърже грозната рана.
Хвърляйки се на едно коляно, тя вдигна Таулмарил. Ъгълът бе трудно достъпен, още повече че Дризт, който нито за миг не заставаше на едно място, се намираше между нея и шесторъката марилит. Ала Кати-Бри знаеше, че приятелят й има нужда от нея и ако можеше, сам би й казал да стреля, затова вдигна Таулмарил и се прицели.
— Нима елфът вече не може да се оправи със собствените си врагове без чужда помощ? — разнесе се нисък, гърлен глас зад нея. — Колко забавно!
Това бе Бизматек, гигантски глабрезу.
Младата жена се хвърли напред и протегна ръка, за да предпази лъка си, стреляйки още преди да се бе завъртяла напълно. От раната й бликна силна струя кръв, ала тя не й обърна никакво внимание. Подигравката, изписана по лицето на най-новия й противник, бързо се превърна в изненада, която на свой ред отстъпи място на болезнена гримаса, когато стрелата прониза бедрото му.
Вместо да се зарадва обаче, Кати-Бри едва сдържа вика си, виждайки как, вместо да спре, стрелата й продължава напред, прелита над водата и се забива в леда на сантиметри от Стъмпет. Миг по-късно младата жена осъзна, че не е трябвало да следи стрелата — с гръмовен рев, четириметровият глабрезу, изтъкан сякаш само от железни мускули, остри щипци и невиждана злоба, се бе озовал до нея с една-единствена гигантска крачка.
Хищните му нокти, които с лекота можеха да я прекършат на две, обхванаха тънкия й кръст.
С едно мълниеносно движение, младата жена провря ръка между лъка и тетивата му и извади меча си, после се опита да пъхне острието между щипците на чудовището и да се откопчи от желязната му хватка.
Изумително остър, Казид’еа се вряза в черупчестото вещество и отсече едната щипка.
— Боях се, че си ме забравила! — оплака се оръжието на господарката си.
— Никога! — твърдо отвърна тя.
Бизматек изръмжа и отново замахна. Макар и само с една щипка, ръката му бе толкова тежка, че Кати-Бри не можа да се задържи на крака и падна на леда. Демонът се надвеси над нея и се приготви да я стъпче.
Само че Казид’еа бе по-бърз — острието проблесна за миг и преди чудовището да разбере какво става, единият от пръстите на крака му вече го нямаше.
Заслепен от болка, Бизматек отскочи назад, ревейки оглушително. Младата жена начаса се изправи и се приготви да посрещне следващото нападение.
Ала то съвсем не бе такова, каквото тя очакваше. Злият глабрезу обичаше да си играе със смъртните (особено с хората), да ги измъчва и унижава, докато най-сетне не ги умъртви бавно, късайки плътта им парче по парче. Този път обаче, имаше пред себе си противник, прекалено могъщ за подобно забавление, реши той, и призова магическите си умения.
Кати-Бри усети как кракът, който й служеше за опора, изведнъж поддава и трескаво се опита да запази равновесие… само за да осъзнае изведнъж, че изобщо не се намира на ледника, а се рее високо във въздуха, на няколко метра над земята.
— Ти, подло, песо главо изчадие на Бездната! — извика тя, ала вече бе твърде късно.
Бизматек вдигна огромната си ръка и младата жена се понесе към водата. Гневно ръмжене се откъсна от устните й, когато разбра какво се опитва да направи демонът. Сега можеше да стори едно-единствено нещо и, като улови Казид’еа така, сякаш бе копие, а не меч, тя с все сила го запрати към ледения блок, на който стоеше Стъмпет. Оръжието мина покрай жрицата и се заби близо до нея, потъвайки чак до дръжката.
В това време Кати-Бри отчаяно се мъчеше да запази равновесие и да се прицели с лъка си. Успя, ала вече беше твърде късно — Бизматек избухна в грозен смях и запрати вълна от магическа енергия срещу нея.
Младата жена падна и ледената вода пресече дъха и вкочани пръстите на краката й.
— Стъмпет! — извика тя. Казид’еа също изпрати мисловен зов за помощ към жрицата, ала тя дори не помръдна.
Бруенор знаеше, че дъщеря му е в беда — беше я видял да се издига високо във въздуха, беше чул плисъка на водата, когато тя падна в нея, а сега до ушите му достигаха отчаяните й викове. Повече от всичко на света искаше да зареже битката и да скочи след нея, да й се притече на помощ, ала с разума си разбираше, че това би било глупаво и напълно безполезно. Така не само щеше да се погуби (което не би имало особено значение, стига да спасеше живота на Кати-Бри), ала щеше да обрече и нея на сигурна смърт. Единственото, което можеше да стори за дъщеря си в този миг, бе колкото се може по-бързо да надвие врага. Крещейки яростно, той бясно заразмахва тежката си брадва и не след дълго всичко около него потъна в гъст облак жълтеникав газ.