— О, сине мой! — повтори демонът. — Нима тази лъжлива външност наистина те заблуди?
Дризт шумно си пое дъх, мъчейки се да не гледа грозната рана, която неговите собствени оръжия бяха отворили върху гърдите на противничката му. Дали не бе допуснал огромна грешка?
— Аз съм, Закнафейн. Това е подъл номер на Ерту — опитва се да ме принуди да се бия срещу теб… както матрона Малис направи със Зинкарла!
При тези думи скиталецът сякаш се вцепени и едва се задържа на крака, когато видя как отвратителното, шесторъко чудовище променя формата си и се превръща в красив мрачен елф.
Елф, когото той познаваше твърде добре.
Закнафейн!
— Ерту иска да ме убиеш — продължи злото създание, с мъка скривайки ехидната си усмивка.
Колко лесно бе да измами жалкия смъртен! Веднъж проникнало в съзнанието му, чудовището го бе оставило да води. Щом спомена, че Ерту стои зад всичко това, мисълта на Дризт веднага се бе насочила към матрона Малис (която и да бе тя) и към някакъв си Зинкарла (каквото и да бе пък това). Единственото, което шесторъкият демон трябваше да стори, бе да се възползва от получената наготово информация.
А тя действаше, и още как!
— Бори се, Закнафейн! — извика Дризт и свали оръжие. — Бори се за свободата си, както тогава, срещу матрона Малис!
— Той е силен — отвърна шесторъкото същество и също сведе два от мечовете си. Той… О, синко!
При звука на познатия топъл глас скиталецът замалко не изгуби съзнание.
— Трябва да помогнем на джуджето! — рече той, повярвал, че пред себе си наистина вижда Закнафейн и че баща му ще съумее да се изтръгне от контрола на Ерту.
Да, Дризт вярваше, защото искаше да повярва, ала да се заблуди ледения ятаган, изкован, за да се бори именно с такива създания на огъня, съвсем не бе толкова лесно. Магическото, оръжие не виждаше измамливия образ на демона, не чуваше мекия му глас.
Дризт вече бе направил крачка към Бруенор, когато внезапно осъзна на какво се дължи неотслабващото пулсиране, което усещаше с цялото си тяло. Ожесточеният глад на ятагана можеше да означава едно-единствено нещо. Без с нищо да показва, че е прозрял измамата на демона, скиталецът направи още една крачка, за да заеме по-удобна позиция, после се нахвърли върху фалшивия образ на баща си с удвоена омраза.
Чудовището също реагира бързо и като прие същинската си форма, вдигна петте си оръжия.
Битката започна отново.
Дризт призова магическите си умения и обгърна тялото на противничката си с вълшебни, пурпурни пламъци. Тя обаче се изсмя подигравателно и ги угаси.
В този миг зад гърба на елфа се разнесоха познати стъпки и той побърза да хвърли облак непрогледна тъма върху себе си и демона.
— Нима мислиш, че не мога да те видя? — долетя ехидният глас на чудовището. — Живяла съм в мрак по-дълго от теб, Дризт До’Урден!
И като че ли наистина бе така — по ударите й изобщо не личеше тъмнината да й пречи. Мечовете й пресрещнаха ледения ятаган на скиталеца, после Сиянието, после пак ледения ятаган… после тежката брадва.
Брадва?
Недоумението на шесторъката марилит трая само миг… напълно достатъчно, за да я обрече на гибел. Да, съществото пред нея явно не бе Дризт, а джуджето. А щом елфът не бе отпред, значи…
Имаше само едно спасение — да се телепортира на някое сигурно място.
Само че скиталецът беше по-бърз и леденият ятаган жадно се впи в гръбнака й.
В този момент магическият мрак се разпръсна и Бруенор изрева възторжено, видял как острието на приятеля му се показва от гърдите на звяра.
Сключил пръсти около дръжката на вярното оръжие, Дризт не само че не охлаби хватката си, но дори успя да го завърти няколко пъти в раната, докато жизнената енергия на чудовището преливаше в ръката му.
Сипейки проклятие след проклятие, демонът се опита да нападне джуджето, но не можа да вдигне ръце — жестокото острие бързо изпиваше силите му. Постепенно тялото му започна да избледнява и да става прозрачно, плътта отстъпваше място на безплътен дим.
С обещания за жестока разплата и нечувани мъчения, злото създание напусна Материалната равнина и се завърна в Бездната.
Обещания, които Дризт бе чувал и преди.
— Това бе нищо в сравнение с онова, което ни очаква в пещерата — отбеляза елфът, когато всичко свърши.
Бруенор кимна и хвърли поглед назад. Там Кати-Бри още се мъчеше да се изкатери на ледения блок, ала Стъмпет почти бе стигнала до нея и джуджето въздъхна с облекчение.