И точно когато двамата приятели си мислеха, че по-лошо не може да стане, Ерту се поотдалечи от тях и без пъклената му горещина водата бързо започна да замръзва, забавяйки ги още повече.
И през цялото време грозният смях на демона кънтеше в ушите им.
— О, какви мъчения те очакват, жалки елфе! — изрева балорът тържествуващо.
Миг по-късно зад гърба на Дризт се разнесе шумен плясък, а жегата изведнъж стана непоносима. Това можеше да означава едно-единствено нещо — демонът бе прибягнал до магия, за да се телепортира точно зад него. Елфът започна да се обръща и приклекна, в опит да избегне удара му, ала балорът просто заби меча си във водата. Мощната енергийна вълна, която последва, разтърси тялото на скиталеца толкова жестоко, че той трябваше да стисне зъби, за да не си прехапе езика.
Въпреки това той успя да се обърне и дори спря следващата атака на противника си във въздуха.
Ала Ерту просто освободи нова енергийна вълна, която премина през Сиянието и преля в тялото на Дризт така неудържимо, че той се олюля и едва не се строполи на земята в несвяст.
Сред злия смях на балора, до ушите му достигна яростният рев на Бруенор, който отчаяно се мъчеше да се добере до него през размекнатия лед. Само че вече бе твърде късно, внезапното нападение на демона ги бе изпреварило и Бруенор никога нямаше да стигне навреме.
Изведнъж Ерту изчезна, сякаш се изпари. На Дризт му отне само миг, за да разбере, че балорът си играе с тях. След като бе чакал толкова години, за да си отмъсти, сега той просто се забавляваше!
Докато елфът си възвърне равновесието, Бруенор някак си успя да се добере до него. Грозният кикот на демона долетя някъде отдалече, но скиталецът нямаше да се остави да бъде измамен толкова лесно.
— Пази се! — предупреди той джуджето. — Ерту може да се появи, където си поиска.
Още не бе изрекъл думите си докрай, когато чу плющене на камшик, последвано от вика на Бруенор. Обърна се рязко, тъкмо навреме, за да види как дебел камшик се увива около краката на приятеля му и го издърпва настрани.
— Не думай! — мрачно се пошегува джуджето, докато с все сила се мъчеше да вдигне оръжие и да се защити.
Този път спасение нямаше, разбра Бруенор, когато обърна поглед през рамо и видя огнената стена, която се издигаше там и с пращене и съскане превръщаше дебелите ледове в гъста пара. Зад нея стоеше демонът и бавно го притегляше към себе си, а злата му усмивка вещаеше само едно — смърт.
В този миг Дризт усети как цялата му сила го напуска, стори му се, че светът рухва отгоре му. Вече знаеше какво мъчение му е приготвил балорът.
Бруенор беше обречен.
Риджис нямаше как да знае, ала неочакваната му поява в малката стаичка на върха на Кришал Тирит спаси Кати-Бри от сигурна смърт. Стъмпет вече бе стигнала до ръба на ледения къс, ала за ужас на младата жена, вместо да й помогне, тя започна да я блъска и да настъпва вкочанените й пръсти, мъчейки се да я събори във водата.
Кати-Бри отчаяно се защитаваше, ала без сигурна опора и с напълно вцепенени крака, положението й бе повече от отчайващо.
Тъкмо в този миг Риджис проникна в кулата и Креншинибон бе принуден да остави жрицата на мира и да насочи цялото си внимание към този нов враг.
Без заповедите на отломъка, Стъмпет отново застана напълно неподвижно, вперила празен поглед пред себе си. На Кати-Бри не й отне много време, за да разбере, че поне за момента жрицата е безопасна и като се улови за крака й, го използва, за да се измъкне от водата.
Не й бе никак лесно, ала най-сетне успя и дори можа да се изправи, макар цялата да трепереше от студ и изтощение. Дризт и Бруенор вече бяха проникнали в пещерата, ала отвън все още имаше достатъчно мани, с които да се пребори, включително и няколко, които бяха скочили във водата и постепенно се приближаваха към нея и Стъмпет, единствените врагове, които не особено интелигентните създания виждаха.
Време беше Таулмарил отново да запее.
Бруенор се бореше с всички сили. Успя да се улови за неголемия чукан, останал от един сталагмит наблизо, ала ледът бе прекалено гладък, за да се задържи за него. Не че и най-здравата скала можеше да му помогне в този миг… не и срещу могъщия танари, който продължаваше да го притегля към себе си. Пламъците на демона обгърнаха стъпалата на злощастното джудже и то изрева от болка.
Дризт се втурна напред толкова ожесточено, че едва смогваше да се задържи върху хлъзгавия, размекнат лед. Понякога падаше, удряше се в сталагмитените останки, но продължаваше, без да обръща внимание на болката. Бруенор се нуждаеше от него и това бе единственото, което имаше значение. Най-сетне откри едно достатъчно твърдо местенце на леда и като го използва за опора, хвърли се напред, протегнал ледения ятаган пред себе си.