И всъщност, каза си той изведнъж, защо да продължава напред? Нима наистина искаше да срине тази толкова красива и величествена кула? А и кристалния отломък? Защо трябваше да го унищожава, когато можеше да го използва за собствена изгода?
Пък и защо все трябваше да слуша Дризт?
Въпреки че в този момент душата на Риджис бе почти напълно обсебена от отломъка, той все пак успя да вдигне рубинения медальон, който висеше на кръста му, и да го разлюлее пред очите си.
И този път, както винаги, вълшебният предмет прикова погледа му и го повлече в омайните си глъбини. Мнозина се изгубваха в тази магия, ала там, дълбоко в сърцето на скъпоценния камък, Риджис откри себе си.
За частици от секундата той пусна медальона и се хвърли напред. Креншинибон изпрати нова мисловна атака срещу него, ала вече беше твърде късно.
Ковчежето щракна и Риджис вдигна пленения отломък.
Преди да успее да се зарадва на победата си обаче, усети мощния трус, който се надигна от основата на кулата и тръгна към върха. С Кришал Тирит беше свършено.
— О, не отново! — простена полуръстът.
Точно същото му се бе случило и предишния път. Тогава се бе спасил с помощта на Гуенивар, докато Дризт бе избягал през…
Без да губи и миг, Риджис се втурна към прозореца и скочи на перваза. Хвърли поглед назад, към двамата тролове, които вече не се биеха, а се държаха здраво един за друг, докато кулата, която наричаха свой дом, се тресеше под краката им. Като по команда те се обърнаха към усмихнатия полуръст.
— Някой друг път, може би — рече той, после скочи.
След като прелетя няколко метра, той се удари в ледената могила и се затъркаля надолу през глава, спирайки най-сетне в подножието й. Съвсем наблизо кристалната кула бързо се рушеше огромни каменни късове хвърчаха във всички посоки, минавайки почти на сантиметри от замаяния, ранен полуръст.
Мощният трус разлюля целия айсберг и за миг битката в пещерата утихна — необходима, макар и твърде кратка отсрочка за противниците на демона. Двамата приятели тъкмо се опитваха да си поемат дъх и да съберат сили, за да продължат отчаяната битка, когато ледът под Бруенор се пропука и той пропадна вътре. Дупката не бе особено дълбока, едва му стигаше до кръста, ала когато всичко свърши и земята отново се успокои, джуджето се оказа здраво приклещено.
Загубата на Креншинибон по никакъв начин не се отрази на Ерту, нито пък го отслаби — единственото, което рухването на кулата направи, бе да разпали още по-свирепа ярост в гърдите му.
Гуенивар се хвърли върху него, ала той вдигна огромния си меч и я спря във въздуха, нанизвайки я на жестокото острие.
Коленичил в размекнатия лед, Дризт с безпомощен ужас гледаше как демонът бавно се приближава с протегнат към него меч, на който пантерата отчаяно се гърчеше, ръмжейки в агония.
Това беше краят, болезнено ясно осъзна скиталецът. Това бе грозният, жалък край за всички. Този път изход нямаше. Искаше му се Гуенивар да успее да се освободи и да отиде при Бруенор, та когато я отпрати обратно в Звездната равнина, тя да вземе джуджето със себе си.
Ала дори това бе невъзможно. Последна мъчителна конвулсия и пантерата се отпусна безжизнено, после бързо се стопи, оставяйки само струйка сивкав дим след себе си. Материалното й тяло бе прекършено и духът й трябваше да се върне в родната си Равнина.
Дризт извади ониксовата статуетка, просто за да се увери, че Гуенивар наистина е добре. Не можеше да я повика отново, не и в близките няколко дни, не и преди вярното животно да се възстанови поне донякъде от жестоките си рани. Познатото съскане, което се разнесе край него, го накара да вдигне очи от фигурката. Леденият ятаган и този път бе угасил пламъците на приближаващия се демон, който сега стоеше на по-малко от два метра от коленичилия скиталец.
— Готов ли си да умреш, Дризт До’Урден? — гръмовният глас на балора огласи пещерата. — Знаеш ли, в този миг баща ти ни вижда и представи си колко ли ще страда, докато те гледа как умираш в краката ми, бавно и мъчително!
Сигурен, че демонът не го лъже, елфът усети как в гърдите му се надига безумна ярост. Ала дори тя не можеше да му помогне вече. Той беше вкочанен от студ, изтощен и раздиран от скръб, каквато надали бе изпитвал досега. Дризт До’Урден беше победен и го знаеше.
Думите на Ерту бяха верни само наполовина. Пленникът му, лежащ на площадката зад полупрозрачната ледена стена в дъното на пещерата, наистина виждаше какво се случва.