Разкъсван от безсилен гняв, той отчаяно дереше гладкия, твърд лед и ридаеше така, както не бе ридал през всички тези години.
— Котката ти ще ми върши страхотна работа — подхвърли демонът.
— Никога! — изръмжа Дризт и преди Ерту да успее да направи каквото и да било, запрати черната фигурка навън.
Не можа да чуе плисък на вода, но бе сигурен, че я е хвърлил достатъчно силно, за да падне в морето.
— Добре стори, приятелю — мрачно рече Бруенор.
Самодоволната усмивка на балора се смени с гневна гримаса. Тежкият му меч политна нагоре, после се заспуска към главата на елфа. Макар да знаеше, че това няма да го спаси, Дризт вдигна Сиянието, за да се защити.
Изведнъж мощен рев „Темпос“ огласи пещерата, последван миг по-късно от огромен боен чук, който се стовари върху гърба на демона.
Без капка страх, Киерстаад се втурна вътре, мина през пролуката, отворена в пламъците на Ерту от ледения ятаган, и се изправи пред балора, като през цялото време викаше Щитозъб. Младежът неведнъж бе чувал историята на великолепното оръжие и знаеше, че то трябва да се завърне в ръцете му.
Ала това не се случи. Да, вече не лежеше на земята край демона, ала защо не се бе появило в очакващите му ръце, Киерстаад не можеше да разбере.
— Трябваше да се върне! — недоумяващо извика той, най-вече към Бруенор, после политна, запратен надалече от тежкия пестник на балора.
Удари се в една ледена могила и стенейки, се свлече на земята.
— Трябваше да се върне! — немощно повтори той, преди черната пелена на безсъзнанието да се спусне отгоре му.
Щитозъб не можа да отиде при Киерстаад, защото се бе завърнал в ръцете на истинския си господар — Уолфгар, син на Беорнегар, който наблюдаваше битката иззад ледената стена. Именно той бе прекарал последните шест години в плен на жестокия балор.
Допирът на вярното оръжие, изковано за него от джуджето, което го обичаше като роден баща, сякаш го преобрази превърна го в човека, който бе допреди шест години. В този миг безброй спомени нахлуха в съзнанието му, спомени, които нарочно се бе мъчил да погребе дълбоко в себе си през всички тези години на безнадеждност и пустота.
Да, разкъсваха го силни чувства, ала не дотам, че да го накарат да забрави отчаяното положение, в което се намираха приятелите му. С името на Темпос на уста — и колко хубаво бе отново да чуе името на своя бог, произнесено от собствените му устни! — той се зае да срине стената, която му пречеше да помогне на скъпите си другари.
Риджис чу нечий тих гласец в мозъка си. За миг се уплаши да не е Креншинибон, но след като се увери, че ковчежето е добре затворено и че държи злия отломък на сигурно място, предположи, че може да е рубиненият медальон.
Когато установи, че не е и той, полуръстът най-сетне откри източника — пръстена, който бе намерил в Кришал Тирит и който бе прибрал в джоба си. Извади го и внимателно се вгледа в него, опасявайки се да не е още някое въплъщение на Креншинибон.
Тъкмо се канеше да го изхвърли в морето, когато изведнъж му се стори, че разпознава гласеца.
— Стъмпет? — попита той и го поднесе към очите си.
После остави пръстена на земята, приклекна до него и вдигна малкия си боздуган.
Гръмовните удари, посипали се по ледената стена, разтърсиха цялата пещера толкова силно, че дори Ерту се разтревожи и неволно погледна назад. А Дризт тъкмо това и чакаше.
Сиянието се впи в прасеца на демона, докато леденият ятаган се стрелна към слабините му. Острието намери целта си и балорът нададе агонизиращ вик, докато магическото оръжие жадно изпиваше жизнената му енергия.
Ала обратът в битката бе само временен. Ерту бързо отблъсна Дризт от себе си, после изчезна, появявайки се отново високо във въздуха, между ледените сталактити, които висяха от тавана.
— Давай, Бруенор! — извика елфът и погледна през рамо към джуджето, което почти бе успяло да се измъкне от дупката. — Не всичко е загубено — много скоро Закнафейн ще ни се притече на помощ.
И сякаш получил нови сили, той се закатери нагоре, готов да се бие до смърт. Внезапно обаче почувства как коленете му омекват и едва се задържа да не падне при вида на пребледнялото лице на Бруенор. Разтреперан, той проследи погледа му към ледената стена, иззад която очакваше да се появи баща му.
Вместо това, видя Уолфгар. С мръсна, невчесана коса и дълга брада, ала несъмнено Уолфгар, с Щитозъб в ръце и свиреп вик на уста.