— Момчето ми! — бе всичко, което Бруенор успя да промълви, преди да се строполи обратно в дупката.
Прилеповите крила на Ерту изплющяха и той яростно се нахвърли върху доскорошния си пленник.
Ала Щитозъб вече летеше към него и замалко не го събори на земята. Въпреки това жестокият му бич обви глезените на варварина и го събори от могилата.
— Уолфгар! — изкрещя Дризт и лицето му се сви от болка, когато видя как едрият мъж рухва на пода.
Само че едно падане изобщо не можеше да спре изстрадалия варварин, не и сега, когато отново беше сред приятелите си, а могъщият му чук бе при него. Ревейки гръмогласно, той скочи на крака и здраво стисна Щитозъб, верния Щитозъб, който вече се бе завърнал в ръката му.
Побеснял от ярост, Ерту се хвърли в битката с удвоена жестокост, твърдо решен веднъж завинаги да сложи край на жалката им съпротива, да унищожи приятелите на омразния елф, а след това да довърши и него самия. Кълба черен мрак изпълниха въздуха, пречейки на Уолфгар да се прицели за нов удар камшикът на демона плющеше зловещо, докато той самият се носеше из пещерата, ту с помощта на прилеповите си крила, ту като използваше магия, за да се телепортира.
Настана хаос. Всеки път, щом Дризт се опиташе да отиде при Уолфгар, Бруенор или дори при падналия Киерстаад, Ерту вече беше там, с меч в ръка и макар че скиталецът винаги успяваше да спре свирепото оръжие, мощната енергийна вълна, която то запращаше срещу него, неминуемо го разтърсваше жестоко. И всеки път, когато скиталецът се опиташе да нанесе удар, Ерту вече беше в някой друг край на пещерата, за да сее болка и страдание сред приятелите на омразния си враг.
Вече не й беше студено, не усещаше болка, не изпитваше абсолютно нищо. Кати-Бри крачеше в мрака и бързо оставяше царството на живите зад себе си.
В този миг една силна ръка я сграбчи за рамото и я изтегли от водата. Постепенно сетивата й се възвърнаха, а с тях и душата й.
А после почувства… топлина, магическа топлина, която пълзеше във вените й и я сгряваше до мозъка на костите носейки живот там, където той едва мъждукаше.
Кати-Бри отвори очи и видя Стъмпет Рейкингклоу да се надвесва над нея. Зовейки своите божества, жрицата трескаво работеше, мъчейки се да върне към живот жената, която за рода Боен чук бе по-скъпа и от дъщеря.
Ослепителни мълнии прорязваха сумрака в пещерата всеки път, щом Ерту замахнеше с меча си. Мощният им тътен и победоносният рев на демона се сливаха с плющенето на прилеповите му крила, а бойните викове на Уолфгар се смесваха с гласа на изумения Бруенор, който (все още приклещен в дупката на пода) не спираше да повтаря „Момчето ми! Момчето ми!“. Дризт отчаяно се опитваше да въведе някакъв ред в хаоса, да измисли обща стратегия, която да им позволи да обединят сили, за да притиснат злия Ерту в ъгъла и да го победят.
Само че демонът нямаше намерение да допусне подобно нещо. Той ту връхлиташе върху някой от противниците си, ту отново се издигаше високо нагоре, нанасяше жесток удар, после светкавично изчезваше. Понякога заставаше между сталактитите и отприщваше огъня си, докато те не политнеха надолу като тежки, ледени копия. Понякога слизаше на пода, за да държи елфа и приятелите му далече един от друг, ала въпреки всичките му усилия, Дризт постепенно се приближаваше до Бруенор.
Където и да се появеше, балорът не оставаше там задълго. Макар че мекият, подобен на тресавище под забавяше движенията на скиталеца, а джуджето все още не можеше да се измъкне от дупката, в която бе заклещено, варваринът и страховитият му чук не даваха на Ерту и миг покой. На няколко пъти демонът се телепортира само миг преди Щитозъб да се стовари върху стената, където допреди секунда бе стоял той.
И все пак, балорът продължаваше да владее положението, макар че така и не му се удаваше възможност да нанесе решителен удар.
Време бе веднъж завинаги да приключи с това.
Бруенор почти бе успял да изпълзи от дупката, само единият му крак все още бе вътре, когато демонът се материализира точно зад него.
Дризт изкрещя, за да го предупреди и джуджето инстинктивно се извъртя на една страна и се хвърли срещу балора, сграбчвайки единия му крак (при което сам изкълчи коляното си). Мечът на Ерту се спусна към него, ала Бруенор бе прекалено близо, за да може оръжието да го посече. Въпреки това ударът го разтърси лошо, а енергийната вълна накара костите му да изпукат и едва не строши изкълченото му коляно.