Глава 28
Санът на Беорнегар
Кати-Бри видя Риджис да се задава откъм айсберга, залитайки видя и как Дризт и Бруенор излизат от пещерата, подпирайки се един в друг. А след тях, преметнал Киерстаад (който все още беше в безсъзнание) през рамо, се показа…
Стъмпет, която със своите лечебни магии бе сторила немалко, за да помогне на младата жена да се съвземе, бе истински учудена, когато я видя да рухва на колене, със задавен вик на уста. Притеснена, жрицата проследи изумения й поглед и веднага разбра какво става.
— Хей! — попита тя, потърквайки наболата си брада. — Туй не е ли…
— Уолфгар! — ахна Кати-Бри.
В това време Риджис се присъедини към приятелите си на брега и също зяпна от изненада, когато видя кого са избавили от лапите на злия Ерту. С развълнувани, ликуващи писъци, той се хвърли на врата му и Уолфгар, на хлъзгавия лед и с Киерстаад на рамо, политна назад и едва не си пукна главата.
Което ни най-малко не го притесни. Ерту и скверните му слуги бяха победени, дошло бе време за ликуване!
Почти.
Дризт трескаво претърсваше леда пред пещерата, проклинайки се, задето бе изгубил вяра в себе си и своите приятели. Попита Риджис, а после Стъмпет и Кати-Бри, ала никой не бе виждал статуетката.
Фигурката, която му позволяваше да призовава Гуенивар в Материалната равнина, я нямаше, погълната от черните води на морето.
Когато разбра, че от елфа няма да има голяма полза, Бруенор взе нещата в свои ръце. Първото, което трябваше да сторят, бе да намерят начин да прехвърлят Стъмпет и Кати-Бри от плаващия блок върху айсберга, където се намираха те самите. И колкото по-бързо, толкова по-добре — Дризт, Уолфгар и Бруенор бяха мокри и премръзнали, а и Киерстаад спешно се нуждаеше от помощта на жрицата.
Стъмпет, която бе изкатерила десетки планини, имаше точно онова, което им трябваше — дебело въже с кука накрая. Без да губи нито миг, тя го хвърли към айсберга и когато то тупна само на два-три метра от краката на Бруенор, той побърза да го привърже възможно най-сигурно, после изтича да помогне на Уолфгар, който дърпаше с всички сили, за да доближи ледения блок до брега… ледения блок, върху който стоеше Кати-Бри, любовта на живота му, момичето, което преди толкова много години се канеше да му стане жена.
В това време Дризт почти не забелязваше какво правят другарите му. Приклекнал на ръба на айсберга, той потопи двата си ятагана в морето, опитвайки се да освети мрачната вода.
— Трябва ми нещо, което да ми помогне да сляза там долу — извика той към Стъмпет, която държеше своя край на въжето, като същевременно се опитваше да го утеши.
Застаналият наблизо Риджис обаче, поклати глава — досещайки се, че елфът ще опита нещо подобно, той бе пуснал във водата парче канап с окачена на края му тежест. Макар да бе дълга почти двадесет метра, връвта така и не бе стигнала до дъното. Дори ако Стъмпет откриеше магия, която да го сгрее и да му даде възможност да диша под повърхността на морето, Дризт пак нямаше да може да се спусне толкова надълбоко, нито пък можеше да се надява да открие черната статуетка в тъмните води.
Когато слезе на айсберга, Кати-Бри прегърна баща си (Стъмпет бе отишла при Киерстаад, без да губи нито минута), после неловко се изправи пред Уолфгар.
Колко дрипав и измъчен изглеждаше той! Буйна и невчесана, русата му коса стърчеше във всички посоки, брадата му стигаше до средата на гърдите, а небесносините му, така жизнерадостни някога очи, сега бяха помътнели и някак празни. Все още бе едър и добре сложен, но в същото време у него се усещаше някаква апатия и изнуреност, по-скоро душевна, отколкото физическа. Ала това си оставаше Уолфгар и каквито и белези да бяха оставили върху него годините, прекарани в плен на злия демон, Кати-Бри не ги виждаше, не и в този миг.
Сърцето на младия варварин също биеше учестено. Кати-Бри изобщо не се бе променила. Е, може би бе станала малко по-закръглена, вече не бе момиче, а истинска жена, ала тъмносините й очи грееха с прежния си блясък, с все същата любов към живота и приключенията, с онзи непокорен, ала по детски чист дух, който нищо не можеше да прекърши.
— Мислех, че… — започна тя, но гласът й изневери и тя трябваше да спре, за да си поеме дъх и да се поуспокои. — Нито за миг не съм те забравила!
Уолфгар я сграбчи в обятията си и с все сила я притисна до гърдите си. Опита се да говори, да й каже, че единствено мисълта за нея го е поддържала през цялото това време. Ала думите бяха прекалено слаби, прекалено бледи, за да изразят чувствата, които го давеха, затова той просто я притискаше до себе си, а сълзите им се смесваха и отмиваха дългите години на страдание и болка.