И така, те се заловиха да обучат тюлена. Скиталецът хвърляше фигурката във водата и щом извикаше „Гуен“, Риджис се втурваше към ръба на айсберга и я изваждаше с помощта на мрежата, която Бруенор бе измайсторил. После отнасяше и мрежата, и статуетката на Дризт и като „награда“ получаваше една риба. Разиграха тази сценка много пъти, докато най-сетне елфът пъхна мрежата в устата на тюлена.
В мига, в който умното животно го видя да мята фигурката в морето и го чу да извиква познатото вече „Гуен“, то се гмурна във водата и бързо се показа отново, захапало ледената статуетка. По устните на Дризт заигра обнадеждена усмивка и той огледа приятелите си със светнали очи, после подхвърли една риба на тюлена.
Занимаваха се с това в продължение на още двадесетина минути, като всеки път елфът хвърляше фигурката все по-надалече и всеки път животното я намираше и му я носеше обратно, посрещано с възторг и, което бе по-важно за него, с вкусна риба.
Най-сетне бяха принудени да спрат, защото тюленът се измори, а и вече бе сит.
Следващите няколко часа се сториха безкрайни на Дризт. Безмълвен и неспокоен, той седеше на топло в ледената колиба, а край него приятелите му си приказваха, най-вече с Уолфгар, опитвайки се да го приобщят към света на живите, който той бе напуснал толкова отдавна.
На всички (и най-вече на самия Уолфгар) им бе болезнено ясно, че му предстои да измине немалък път.
Докато чакаха, Киерстаад честичко излизаше навън и надуваше бойния си рог, тласкан от нарастващо безпокойство — дори и да се движеха, със сигурност се отдалечаваха от брега, вместо да се доближават до него, а не бяха в състояние да насочват айсберга, накъдето искат. Да, риба имаше достатъчно, ледената колиба и магиите на Стъмпет пък щяха да ги пазят от студа, ала Морето на неспирния лед не бе най-подходящото място, на което да прекарат зимата в Долината! Рано или късно, осъзнаваше младежът, някоя снежна буря щеше да ги погребе в мразовитите си обятия, или пък някоя бяла мечка щеше да ги навести докато спят.
По-късно същия ден Дризт и питомникът му отново се заеха за работа. След като се убеди, че животното добре разбира какво се очаква от него, той накара Риджис да му отвлече вниманието, после плесна във водата с ръка и извика „Гуен“, преструвайки се, че е хвърлил фигурката.
Приятно развълнуван, тюленът се гмурна в морето, ала този път не откри нищо и най-накрая бе принуден да се върне при тях, ръмжейки сърдито.
Скиталецът не го възнагради.
Тази нощ, както и по-голямата част от следващата сутрин, животното прекара затворено в ледената колиба. Дризт го искаше гладно, истински гладно, тъй като знаеше, че времето им бързо свършва и можеше единствено да се надява, че айсбергът няма да се отдалечи прекалено много от потъналата фигурка.
След като тюленът на няколко пъти се връщаше с ледената статуетка в уста, елфът отново отклони вниманието му и го изпрати да я търси, без преди това да я е хвърлил в морето. Минаха няколко минути и когато животното започна да се дразни, той тайничко я пусна във водата.
Щастлив, тюленът веднага я забеляза и му я донесе, за което, разбира се, получи заслужената си риба.
— Не потъва достатъчно надълбоко — отбеляза Риджис, досещайки се къде е проблемът. — Трябва да го научим да се гмурка за нея.
И така, използвайки катераческата кука на Стъмпет за тежест (Уолфгар се погрижи да я извие така, че да им свърши работа), Дризт на няколко пъти хвърли фигурката в морето, като много внимаваше животното да види къде точно пада тя. Всеки път то изчезваше в мрачните води, само за да се върне след минута-две заедно с ледената статуетка.
После отново прибегнаха до същата хитрост и затаиха дъх, когато го видяха да се гмурка надълбоко.
Показа се отново доста надалече от айсберга, изръмжа сърдито към Дризт и отново се скри.
Всичко това се повтори на няколко пъти, докато най-сетне тюленът изскочи от водата, горд от себе си…
… и с ониксовата статуетка в уста.
Възторжените викове на приятелите прокънтяха над леденото островче, а Киерстаад с все сила наду рога си. Този път обаче му отвърна още някой, освен ехото и като хвърли обнадежден поглед на другарите си, той пак засвири.
Откъм мъглите, виещи се над мразовитото море, се зададе лодка с Берктгар на носа и голяма група джуджета и варвари на греблата.
Киерстаад отново доближи рога до устните си, после го подаде на Уолфгар и след миг най-чистият и силен звук, чуван някога в Долината, огласи айсберга и прокънтя надалече.