— Това ще го разказваш на внуците си! — весело каза Дризт и го потупа по рамото, опитвайки се да повдигне духа на всички, които се намираха наоколо.
Все още позамаян, мъжът кимна смутено и се остави да бъде отведен от двама от другарите си, за да се посъвземе.
— Прекрасна приятелка! — отбеляза Дюдермонт и кимна към Гуенивар. — Без нея той със сигурност беше обречен.
Дризт кимна и погали вярното животно по мускулестия врат — никога, нито за миг, не бе смятал, че тя му дължи помощта си заради фигурката. Приятелството на Гуенивар не му се полагаше даром — то трябваше да се заслужи.
Кати-Бри внимателно следеше реакциите на скиталеца. Досещаше се, че очевидното му облекчение от благополучното завръщане на моряка не се дължи само на искрената му загриженост за другите. Ако мъжът се бе удавил, това би стоварило върху плещите на елфа тежестта на нови угризения заради поредния невинен, станал жертва на неговото мрачно минало.
За щастие морякът беше спасен и за миг всички се успокоиха — май наистина им се бе разминало без човешки загуби. Радостта им обаче секна, когато Харкъл изскочи на палубата и зададе простичкия, но уместен въпрос:
— А къде е Робилард?
Всички погледи се насочиха към кърмата и видяха, че бордовата ограда се е разцепила точно там, където Дризт за последно беше забелязал магьосника.
Сърцето на скиталеца се сви, а Кати-Бри се втурна към перилата и се надвеси над тях, взирайки се в спокойната вода.
Дюдермонт обаче, не изглеждаше особено притеснен.
— Робилард си има свои начини да се спаси от бурята — увери ги той. — И преди се е случвало.
Така си беше, осъзнаха Дризт и Кати-Бри. И двамата си спомняха няколко случая, в които магьосникът си бе тръгвал от „Морски дух“, за да присъства на особено важни събрания в своята гилдия в Града на бездънните води, въпреки че оттам ги деляха стотици мили.
— Пък и нали не може да се удави — добави Дюдермонт. — Не и докато носи онзи свой пръстен.
Двамата приятели най-сетне се успокоиха. Пръстенът на Робилард идваше от Водната равнина и бе надарен със забележителна сила, която даваше на собственика си не едно и две предимства над морето, дори и сред най-страховитите стихии. Вярно, възможно бе вълшебникът да е ударен от гръм или пък повален в безсъзнание от някоя вълна, ала много по-вероятно бе бурята да го бе отнесла далече от „Морски дух“, принуждавайки го да се спасява сам.
Кати-Бри продължи да оглежда безбрежните води, Дризт се присъедини към нея.
Дюдермонт обаче, си имаше други грижи — как да откара кораба в някое сигурно пристанище. Бяха устояли на бурята, ала избавлението им можеше да се окаже само временно.
Харкъл, който внимателно следеше действията на капитана, пък и сам виждаше щетите, които шхуната беше понесла, лесно се досети колко тежко е положението им. Тихомълком, той се промъкна в каютата на Дюдермонт, прикривайки нетърпението си, докато не заключи вратата зад себе си. Веднъж останал сам, той доволно потри ръце и извади подвързан с кожа том, а усмивката не слизаше от лицето му.
Като се огледа, за да се убеди за последен път, че никой не го следи, той отвори магическата книга, една от „съставките“, необходими за най-новото му (и навярно най-могъщо) вълшебство. Повечето от страниците бяха бели, всъщност съвсем доскоро те бяха празни до една. Сега обаче, първите няколко бяха пълни с нещо като дневник на Харкъл — описание на пътуването му до „Морски дух“, престоя на борда и дори — за негово изумление! — посещението при сляпата вещица. Нещо повече, цялото стихотворение беше тук, записано дума по дума!
Съдбовната мъгла действаше — нито той, нито което и да било човешко същество не бе написало и дума в дневника. Вълшебството само се грижеше да отразява всичко случващо се!
Това надминаваше и най-смелите очаквания на Харкъл. Не знаеше колко още ще трае това, ала се досещаше, че става свидетел на нещо забележително. Нещо, което имаше нужда от лек тласък в правилната посока. „Морски дух“ бе заседнал насред открито море пътят, по който Дризт и Кати-Бри (а заедно с тях и Харкъл) трябваше да поемат, за да открият отговор на неочакваната загадка, като че ли също бе стигнал до задънена улица. Само че магьосникът не бе от най-търпеливите, не и в подобна ситуация. Той размаха ръце над отворената книга и подхвана тих напев. После бръкна в една малка кесийка, извади шепа диамантен прах и го поръси над първата от празните страници.