Нищо не се случи.
Харкъл не се отказа, ала когато почти час по-късно излезе от каютата, шхуната все още креташе едва-едва, носена от течението.
Той замислено потърка небръснатото си лице.
Очевидно магията имаше нужда от доизпипване.
Робилард се крепеше върху вълните и нетърпеливо потропваше с крак.
— Къде се е дянало глупавото същество! — мърмореше той, имайки предвид водния дух, когото бе повикал на помощ.
Беше го изпратил да провери какво става с „Морски дух“, но оттогава беше минало доста време.
Най-сетне лазурносините води се надигнаха и приеха човекоподобна форма. Магьосникът, който говореше езика на Водната равнина, издаде клокочещ, гърлен звук и щом разбра, че създанието е открило „Морски дух“, му нареди да го отведе там.
Огромното същество протегна ръка, която, въпреки че изглеждаше доста неустойчива и някак водниста, всъщност бе по-плътна от която и да било течност. Когато Робилард се намести удобно на рамото му, гигантското създание се понесе напред, по-бързо от прииждаща вълна.
Глава 12
Съдбовната мъгла
Моряците се трудиха през целия следобед, ала резултат почти не се забелязваше — пораженията по кораба бяха прекалено сериозни. Все пак успяха да вдигнат платното на бизана, но не можеха нито да го въртят така, че да уловят вятъра, нито да насочват шхуната в желаната от тях посока.
Именно в такова незавидно положение се намираха, когато от върха на наблюдателницата долетя тревожен вик. Дризт и Дюдермонт се втурнаха към перилата, за да разберат какво е забелязала Кати-Бри. И двамата се опасяваха, да не би да става дума за пиратски кораб — в това състояние и без Робилард на борда, гордият „Морски дух“ можеше да бъде принуден да се предаде без бой.
Оказа се, че няма пирати, ала право насреща им се задаваше стена от гъста мъгла. Дюдермонт вдигна поглед към Кати-Бри, ала тя недоумяващо сви рамене. Ставаше нещо необичайно. Небето бе ясно, а и температурата не се бе променяла рязко.
— Какво би могло да предизвика подобно нещо? — обърна се Дризт към капитана.
— Нищо, което съм срещал досега — отвърна Дюдермонт. — На греблата! — извика той на екипажа.
И се опитайте да вдигнете някое платно. Може и да успеем да я заобиколим.
Когато отново се обърна към морето обаче, Дюдермонт видя елфа да клати мрачно глава — мъглата вече се намираше много по-близо. Тя се движеше!
— Приближава се! — изумено ахна той.
— И то доста бързо — добави скиталецът, не по-малко слисан… поне докато до острия му слух не долетя приглушеното кискане на Харкъл Харпъл.
Ето кой стоеше зад всичко това! Обърна се тъкмо навреме, за да види как магьосникът се шмугва през отвора, водещ в трюма, и тъкмо се канеше да го последва, когато чу Дюдермонт да си поема шумно дъх.
Разнесоха се уплашени викове, а Кати-Бри, с почти отчаяно изражение, се спусна от мястото си на върха на мачтата.
— Какво става? — възкликна тя, ала преди някой да успее да й отговори, сивата пелена ги обгърна.
Песента на морето изведнъж заглъхна, всичко наоколо като че замря. Моряците се скупчиха един до друг, мнозина извадиха оръжията си, сякаш всеки момент очакваха някой враг да изскочи от мъглата.
В този момент се появи Гуенивар и подозренията на Дризт за случващото се съвсем се затвърдиха — макар да бе присвила уши назад, пантерата изглеждаше по-скоро заинтригувана, отколкото разтревожена.
— Междупространствена е — отбеляза скиталецът и когато видя недоумението в очите на Дюдермонт, добави: — Това е дело на Харкъл. Използва магия, за да ни изведе от открито море.
Лицето на капитана светна, Кати-Бри също се зарадва… поне докато не осъзнаха на кого дължат привидното си спасение.
Младата жена се обърна към надвисналата гъста мъгла и изведнъж усети, че да се носи в открито море на борда на тежко повреден кораб, съвсем не й се струва толкова страшно.
— Какво искаш да кажеш? — изрева Робилард и като плесна яростно с ръце, преведе въпроса си на езика на водния дух.
Отговорът долетя веднага, без никакво колебание, а подобни създания (както магьосникът прекрасно знаеше), си имаха свои начини да научават истината. Този воден дух бе доста отзивчив и надали го лъжеше.