Шхуната я нямаше в морето, просто бе изчезнала.
Робилард не скри въздишката си на облекчение, когато чу следващите думи на създанието — „Морски дух“ не бе потънал, просто вече го нямаше в открити води.
— Харкъл Харпъл — досети се той. — Пренесъл ги е в някое пристанище. Браво на него!
После се замисли над положението, в което се намираше в момента, сам-самичък насред безбрежния океан. Нямаше особен избор и, като нареди на водния дух да поеме на изток, той му обясни, че ще се нуждае от него до следващата сутрин. След това извади своята книга с магии, великолепен непромокаем том, подвързан с кожа, и премести златната лентичка, с която отбелязваше докъде е стигнал, на страницата с телепортираща магия.
Сега вече можеше да се отпусне. Имаше нужда от сън, за да възстанови силите си. Можеше да разчита на водния дух за сигурността си, а на сутринта щеше да се пренесе в покоите си в Града на бездънните води. Да, каза си Робилард, последните няколко седмици бяха изтощителни и доста скучни и май наистина бе дошло време за заслужен отдих на сушата.
Дюдермонт просто щеше да го настигне малко по-късно.
„Морски дух“ продължи да се рее в призрачната тишина още дълго. Не се чуваше нито песента на вълните, нито шепотът на вятъра, а мъглата бе толкова гъста, че Дризт трябваше да се надвеси през парапета, за да зърне, макар и за миг водата. Не посмя обаче да докосне сивкавите валма, тъй като не бе сигурен какво точно прави магията на Харкъл (ако, разбира се, това изобщо бе негово дело).
Най-сетне до ушите им достигна плисъкът на вълни, разбиващи се в носа на кораба. Почти незабавно мъглата започна да се разпръсва и, въпреки че все още не виждаха къде са попаднали, всички безпогрешно усещаха, че нещо се е променило.
— Въздухът — обади се Кати-Бри и останалите закимаха в знак на съгласие.
Нямаше го вече соленият морски аромат, така наситен и тръпчив, че оставяше вкус в устата. Вместо него се носеше свежият полъх на лято, изпълнен с мириса на цветя и разлистени дървета, и сладникавият дъх на блато. Звуците също бяха различни — безспирният, скръбен напев на вятъра и приглушеният плясък на морските талази бе отстъпил място на тихия ромон на далече по-малки вълнички и мелодичните трели на…
— Пойни птички? — слисано рече Дризт.
Когато и последните сиви валма се разсеяха, всички на борда на „Морски дух“ въздъхнаха с облекчение — намираха се съвсем близо до някаква суша! Вляво от тях тъмнееше мъничък остров, покрит с гъсти гори, изпъстрен с просторни имения и с малък замък в средата. Дълъг мост свързваше островчето с брега и с пристанището на голям град, около който се издигаше крепостна стена. Отвъд града се издигаха високи планини, ориентир, който никой моряк не би могъл да пропусне, ала Дюдермонт не помнеше да ги е виждал някога. Във водата имаше множество съдове, макар повечето от тях да не бяха по-големи от спасителните лодки, които шхуната носеше на кърмата си. Сега обаче, всички на бордовете им с изумление се взираха в огромния кораб.
— Със сигурност не е Градът на бездънните води — отбеляза Дюдермонт. — Нито пък което и да било от пристанищата, които познавам.
Дризт изпитателно огледа брега, който се разстилаше зад тях:
— Изобщо не сме в открито море.
— Попаднали сме в някакво езеро — допълни Кати-Бри.
Погледите им се срещнаха за миг, после тримата ревнаха в един глас:
— Харкъл!
Магьосникът, който отдавна очакваше да го повикат, се показа от трюма и изтича при тях със светнало от задоволство лице.
— Къде сме? — попита капитанът.
— Където Съдбата пожела да отидем — загадъчно отвърна Харкъл и размаха ръце, при което широките ръкави на робата му изплющяха като гигантски крила.
— Мисля, че ни дължиш малко по-смислено обяснение — сухо подхвърли Кати-Бри, но Харкъл само сви рамене и отпусна ръце.
— Ами то и аз не знам със сигурност — призна той. — Магията решава къде да ни отнесе, не е просто някаква приумица… обаче къде точно се намираме, дори и аз не мога да ви кажа.
— Магията? — повтори Дюдермонт.
— Съдбовната мъгла — намеси се Дризт, преди Харкъл да успее да каже каквото и да било. — Същата магия, която те доведе при нас.
Вълшебникът доволно кимаше в знак на съгласие с думите на елфа, а на лицето му грееше щастлива усмивка.
— Пренесъл си ни в някакво езеро! — изрева Дюдермонт.
Харкъл тъкмо се чудеше какво да отговори, когато откъм водата долетя вик и прекъсна разговора им: