И така, той остави другите трима да обсъждат стиховете, като кимаше от време на време и се съгласяваше с онези тълкувания, които те намираха за най-вероятни. Всячески се стараеше да избягва директни въпроси за това какво мисли той, макар че вялото свиване на рамене и едва промърморените му отговори не останаха незабелязани.
Скоро започнаха да се изкачват, ала не им се наложи да забавят крачка, защото пътеката бе широка и гладка — явно често се използваше. Когато излязоха изпод сенките на поредния склон и се озоваха на равна полянка, ширнала се до ръба на стръмна клисура, четиримата най-сетне разбраха защо.
Дризт До’Урден и Кати-Бри бяха виждали великолепието на Митрил Хол. С помощта на магиите си Харкъл бе посещавал не едно и две забележителни места, като Домовата кула на мистиците в Лускан. Дюдермонт пък бе пребродил моретата от Града на бездънните води чак до далечния Калимпорт. Ала нищо от онова, което бяха срещали досега, не ги бе оставяло така занемели, както гледката, която се разкри пред очите им.
Наричаха го „Възвисяване на вярата“, подобаващо име за внушителния храм — същинска катедрала! — с реещите се във въздуха кули и колони, с огромните прозорци от цветно стъкло и улуците, украсени с майсторски изработени водоливници. Дори най-ниските бордюри на главния покрив се извисяваха на повече от трийсет метра над земята, а три от кулите достигаха почти сто метра.
Наистина, дворът на Баенре бе по-просторен, а магическата същност на Домовата кула в Лускан — много по-явна. Ала във „Възвисяване на вярата“ имаше едно рядко срещано величие, чиято святост изпълваше онези, които го видеха, с тихо благоговение. Храмът беше изграден от сиви и кафеникави камъни, съвсем обикновени на пръв поглед, ала от тях се излъчваше някаква предвечна, земна сила, което придаваше и на тях, и на цялото място, усещане за святост и будеше страхопочитание у всеки, който го зърнеше. Основите му сякаш бяха вкопани дълбоко в недрата на планината, а кулите се извисяваха до самите небеса.
Нежна песен струеше от вътрешността на катедралата, разливаше се във въздуха и отекваше между камъните. На четиримата приятели им трябваха няколко секунди, докато разберат, че това е човешки глас — толкова прекрасен бе храмът, че мелодията сякаш избликваше от същността му.
Земите наоколо също бяха приказно красиви. От двете страни на калдъръмената пътечка, която водеше до тежките порти, бяха надвиснали дървета, а там, където те свършваха, зеленееше тучна морава с грижливо поддържан жив плет и пъстри цветни лехи, червени и розови, алени и бели. Имаше и храсти, оформени така, че да приличат на различни горски животни — кошута и мечка, голям заек и няколко катерички.
Когато зърна градинаря, Кати-Бри трябваше да разтърка очи, за да се убеди, че не й се привижда — това със сигурност бе най-необичайното джудже, което тя, въпреки че сама бе израснала сред джуджета, беше срещала. Тя сбута Дризт и му го посочи, но всъщност нямаше нужда — приятелите й вече се взираха в брадатото същество с нескрит интерес. То също ги забеляза и се завтече към тях с широка усмивка на уста.
Зелената му — зелена! — брада бе разделена на две и преметната над големите уши, където, заедно със също така зелената му коса бе сплетена в дълга плитка, която му стигаше почти до кръста. Тънката му бледозелена дреха нямаше ръкави и се спускаше до коленете, откривайки чифт криви, мускулести и невероятно космати крака с големи стъпала, на които бяха надянати отворени сандали с тънки, кожени каишки.
Джуджето свърна напряко и се озова на пътеката на около десет метра от посетителите си. Изведнъж то се закова на място, пъхна два пръста в устата си, погледна през рамо и изсвири пронизително.
— Какво? — извика някой и само след миг изпод сянката на едно от дърветата край храма се надигна друго джудже.
То имаше много по-нормален вид (поне според представите на Кати-Бри и останалите) — широки, ъгловати рамене, руса брада и обикновени кафяви одежди, а през гърба си бе преметнало тежка секира и шлем, украсен с еленови рога.