— Нали рекох, че ще ти помогна, след кат’ си подремна малко! — ревна новодошлият, но млъкна веднага, щом забеляза четиримата приятели и също се завтече към тях.
Другарят му стигна пръв и, без да каже нищо, се поклони театрално, после взе ръката на Кати-Бри и я поднесе към устните си.
— Хи-хи-хи! — изкиска се то, цялото зачервено и пристъпи към Дюдермонт, след това към Дризт, след това към…
… отново към Дризт, но този път се приведе напред и надникна под спуснатата му качулка.
Скиталецът реши да му спести усилието, отметна качулката си и тръсна глава, така че гъстата му бяла коса се разпиля по раменете. Подобни моменти винаги бяха болезнени, особено когато се срещаше с някого толкова далече от местата, където го познаваха и приемаха.
— Ой! — извика градинарят.
— Смрадливо псе! — изрева русото джудже и се втурна към Дризт колкото го държаха краката, като в същото време откачаше брадвата от гърба си.
Елфът не бе изненадан, а и приятелите му бяха по-скоро смутени, отколкото стреснати.
Зеленобрадото джудже се задоволи само да подскача възбудено нагоре-надолу и да сочи неочаквания посетител, ала другарят му съвсем не бе толкова миролюбив и се нахвърли върху Дризт като разярен бик.
Скиталецът изчака до последния възможен миг, после, използвайки магическите предпазители и отличните си рефлекси, отскочи встрани. Нападателят му се препъна и връхлетя с главата напред право в дървото зад елфа.
Зеленобрадото джудже премести поглед от Дризт към другаря си, после обратно към Дризт, сякаш се чудеше дали и то не трябва да се бие с Мрачния. Бързо се отказа обаче, когато видя стърчащата от дървото секира. Вместо това отиде при своя събрат и силно го потупа по главата.
— Смрадливо псе! — изръмжа русото джудже и вдигна ръка, за да се предпази от доста тежичките пошляпвания на другаря си.
Когато най-сетне успя да измъкне брадвата от дебелия дънер и се обърна към четиримата приятели, то с изненада ги видя да си стоят най-невъзмутимо, без дори да са извадили оръжията си. Единствено младата жена бе свалила Таулмарил от рамото си и сега се целеше в него.
— Ако искахме да те убием, изобщо нямаше да се събудиш от дрямката си под дървото — заяви тя.
— Идвам с добро — намеси се и Дризт, обръщайки се най-вече към зеленобрадото джудже, което изглеждаше по-уравновесено. — Скиталец съм. Създание на гората, също като теб.
— Брат ми е друид — намеси се русото джудже, мъчейки се да звучи самоуверено, макар да се чувстваше доста неловко.
— Ду-дад — съгласи се градинарят.
— Джудже — друид? — учуди се Кати-Бри. — Почти целия си живот съм прекарала сред джуджета, но никога не съм чувала нещо подобно.
Двамата братя я изгледаха с любопитство. В начина, по който непознатата произнасяше думите, като че ли наистина се долавяше нещо джуджешко.
— Че кои ли пък джуджета са били това?
— Казвам се Кати-Бри — отвърна тя и свали Таулмарил. — Осиновена дъщеря на Бруенор Бойния чук, осми крал на Митрил Хол.
Двамата братя зяпнаха от изненада и сведоха глави един към друг (при което, без да искат си удариха челата), после отново вдигнаха поглед към Кати-Бри.
— Хей! — възкликна русото джудже и заби късия си, дебел показалец в гърдите на елфа. — Чувал съм за теб. Ти си Дризт Дуден.
— Дризт До’Урден — поправи го скиталецът и се поклони.
— Същият. Знам те кой си. Аз пък съм Айвън, Айвън Широкоплещи, а туй е брат ми Пикел.
— Тъй си е — съгласи се Пикел и го прегърна през рамо.
Айвън погледна към дървото, където ясно личаха следите от брадвата му и добави:
— Съжалявам, задето ти се нахвърлих, ама никога не бях срещал елф на мрака.
— Дошли сте да видите катетър… кадет… проклетия храм ли? — попита Айвън.
— Дойдохме, за да говорим с човек на име Кадърли Бонадюс — отвърна Дюдермонт. — Аз съм капитан Дюдермонт, а корабът ми се нарича „Морски дух“. Идваме от Града на бездънните води.
— Значи трябва да сте преплували немалко суша — подхвърли Айвън.
Дюдермонт, който очакваше подобна забележка, махна с ръка, още преди джуджето да беше започнало.
— Трябва да се видим с Кадърли — повтори той. — Наистина е спешно.
Пикел допря длани, подложи ги под бузата си, затвори очи и звучно изхърка.