— Харпъл Харкъл… Ъ-ъ-ъ, Харкъл Харпъл — заекна вълшебникът, очевидно напълно запленен от лейди Даника. — От Дългата седловина.
Младата жена кимна и поздрави всекиго с добре дошъл. Най-накрая се спря пред скиталеца.
— Дризт До’Урден — уточни той и тя се усмихна.
— Дошли са да говорят с Кадърли — обясни Айвън.
— Иди да го събудиш — помоли Даника, все така държейки десницата на елфа в своята — Сигурна съм, че не би искал да пропусне среща с толкова забележителни гости.
Без да чака подкана, Айвън изскочи през вратата и хукна нанякъде.
— Нима знаете кои сме? — учуди се Кати-Бри.
Даника се вгледа в нея и кимна:
— Славата ви се носи надалече — отвърна тя. — Всички сме чували за Бруенор Бойния чук и битката за възвръщането на Митрил Хол.
— А за войната с Мрачните? — попита Дризт.
Даника отново кимна:
— Отчасти. Но се надявам да научим цялата история, преди да си тръгнете оттук.
— Знаеш ли нещо за заминаването на Бруенор? — не се сдържа Кати-Бри.
— Кадърли може да ви каже повече, но това, което аз съм чувала, е, че Бруенор бил отстъпил трона на някакъв свой предшественик.
— Гандалуг Бойния чук — вметна скиталецът.
— Така казват — продължи Даника. — Ала къде е отишъл Бруенор, заедно с двестате войни, които тръгнали с него, не знам.
Дризт и Кати-Бри се спогледаха — и двамата се досещаха накъде може да се е отправил старият им приятел.
В този момент се появи Айвън, придружен от стар, но изпълнен с енергия мъж, облечен в снежнобяла туника и панталони. Около раменете си бе наметнал светлосиня, копринена пелерина, а на главата си носеше широкопола синя шапка, обточена с червена лента. Върху лентата, точно над челото му, бе закачен медальон от порцелан и злато, във формата на око, над което гореше свещ — свещеният символ на Денеир, бога — покровител на литературата и изкуствата.
Мъжът бе висок около метър и осемдесет и, въпреки възрастта си, имаше силно, мускулесто тяло. Косата му, поне това, което бе останало от нея, бе посребряла от времето и само тук-там се виждаха по-тъмни кафеникави кичури. И четиримата приятели бяха обзети от внезапното усещане, че нещо у него е не на място, някак странно неестествено. Очите, осъзна Дризт изведнъж — поразително сиви и пълни с живот, те не бяха очи на старец, а на млад мъж.
— Аз съм Кадърли — представи се новодошлият и се поклони ниско. — Добре дошли във „Възвисяване на вярата“, дом на Денеир и Огма, както и на всички добри богове. Виждам, че вече сте се запознали с жена ми, лейди Даника?
Кати-Бри изненадано премести поглед от стария Кадърли към Даника, която надали беше много по-възрастна от самата нея и със сигурност нямаше повече от тридесет години.
— А и с близнаците — подсмихна се Айвън, без да сваля развеселен поглед от лицето на Кати-Бри.
Наблюдателни както винаги, Дризт и Дюдермонт лесно се досетиха, че джуджето и друг път е ставало свидетел на подобно объркване у хора, които за първи път срещат необичайната двойка. По всичко личеше, че напредналата възраст на свещеника не се дължи на естествени причини.
— А, да, близнаците — поклати глава Кадърли и при мисълта за буйното му потомство по устните му заигра усмивка.
После, досещайки се за въпроса, който гризеше посетителите му, макар те с нищо да не го показваха (което той не пропусна да оцени), добави небрежно:
— Двадесет и девет. На двадесет и девет години съм.
— Ще станат тридесет само след две седмици — подхвърли Айвън. — Обаче никой не би ти дал и ден повече от сто и шест!
— Построяването на катедралата — в сдържания глас на Даника се прокрадна едва доловима горчива нотка. — Кадърли предаде жизнената си енергия на това място — избор, който направи в прослава на своя бог.
Дризт изпитателно се вгледа в лицето й и почувства, че не само жрецът бе направил голяма саможертва — младата жена също бе изгубила много заради неговото решение. Някъде дълбоко в нея бе стаено недоволство, може би дори гняв, ала каквото и да бе чувството, то бе скрито дълбоко под огромната й обич към Кадърли и възхищението от постъпката му.
Не по-малко прозорлива от приятеля си, Кати-Бри лесно се досети какво става в душата на Даника. Тя, която бе изгубила любимия си, със сигурност разбираше как се чувства жената на свещеника, ала в същото време осъзнаваше, че тук съчувствието би било неуместно. Простичките думи на Кадърли и Даника, самото им присъствие и преди всичко великолепието на това свещено място, превръщаха всяко съжаление в обида, която омаловажаваше жертвата на Кадърли, постижението, заради което той бе дал младостта си.