— О, много добре, отлично! — по тона на Кадърли злото същество се досети, че като бе разпознало елфа, неволно бе издало информация. — Чувал си за него, което значи, че си говорил с някой демон, който знае истината.
— Поиска ми точен отговор — сопна се Друзил. — И то само един. А в замяна ми обеща да не ме безпокоиш цяла година.
— Така беше — съгласи се жрецът. — Е, откри ли онова, което ти заръчах?
— Жал ми е за теб, глупави елфе! — процеди дребното създание и отново се втренчи в Дризт. — Съжалявам те и се надсмивам над теб. Безумец! Малко я е грижа Кралицата на паяците за теб, защото вече друг има грижата да те накаже за дързостта ти, някой, който й помогна в Смутните времена.
Дризт откъсна поглед от лицето на грозното същество и се обърна към Кадърли, който стоеше съвършено неподвижен, с обичайното си спокойно, овладяно изражение.
— Жал ми е за всеки, имал неблагоразумието да си навлече гнева на един балор — злобно се изкиска Друзил.
Свещеникът видя, че Дризт, който бездруго се намираше под голямо напрежение, все по-трудно понася ехидното държание на малкия дух и реши да сложи край на всичко това:
— Името! Искам името на този балор!
— Ерту! — излая Друзил. — Запомни го добре, Дризт До’Урден!
В лавандуловите очи на елфа лумна страховит огън и злият дух, неспособен да издържи изпепеляващия им поглед, се обърна към Кадърли:
— Обеща ми една година спокойствие!
— Има много начини да се измери една година — рязко отвърна свещеникът.
— Какво… — изпищя Друзил, ала преди да успее да довърши, свещеникът плесна с ръце и с мощно заклинание отново отвори процеп в тъканта на Равнините, по един от двете страни на злото създание.
Черните пукнатини се събраха, когато Кадърли опря дланите на ръцете си, изви се гъст дим и Друзил изчезна с гръмовен тътен.
Свещеникът побърза да пръсне повече светлина в стаята и мълчаливо се взря в скиталеца, който стоеше с наведена глава, мъчейки се да преглътне потвърждението на мрачните си подозрения.
— Трябваше да го унищожиш — промълви той най-сетне. — Този Друзил.
— Нямаше да е толкова лесно — усмихна се жрецът. — Той е въплъщение на злото, по-скоро тип, отколкото истинско живо същество. Е, да, бих могъл да унищожа материалното му тяло, ала това само би го изпратило обратно в Бездната. Единствено там, в онова място на тресавища и вечни мъгли, мога да погубя Друзил, а изобщо нямам желание да ходя в Бездната.
И като сви рамене, сякаш всичко това нямаше кой знае какво значение, допълни:
— Пък и Друзил не представлява особена заплаха, защото аз го познавам, знам къде да го открия и как да направя жалкия му живот още по-нещастен, ако се наложи.
Вече научихме извън всякакво съмнение, че наистина става въпрос за Ерту — рече Дризт.
— Балор — отвърна Кадърли. — Могъщ враг.
— Враг от Бездната — добави скиталецът. — Място, където и аз нямам никакво желание да ида.
— Имаме нужда от още отговори — напомни му свещеникът. — Отговори, които Друзил не би могъл да ни даде.
— Кой тогава?
— Мисля, че и сам се досещаш — тихо каза Кадърли.
Да, Дризт наистина знаеше за кого говори жрецът, ала идеята доброволно да призове Ерту в Материалната равнина, никак не му се нравеше.
— Кръгът ще го удържи — увери го Кадърли. — А и няма нужда да присъстваш, когато го повикам.
Дризт тръсна глава — не, той щеше да бъде тук, щеше да се изправи срещу онзи, който го ненавиждаше и който държеше в плен негов скъп приятел.
Той въздъхна дълбоко и реши да каже всичко на жреца, на когото вече вярваше с цялата си душа:
— Смятам, че затворникът, за когото говореше вещицата, е баща ми, Закнафейн. Само че не съм съвсем сигурен с какви чувства ме изпълва това.
— Убеден съм, че те боли, дори само като си представиш баща си в лапите на подобно създание — рече Кадърли. — И знам, че мисълта отново да го видиш, те изпълва с радостно вълнение.
— Не е само това — поклати глава Дризт.
— Нима се колебаеш? — попита свещеникът и елфът, хванат неподготвен от директния му въпрос, наклони глава на една страна и го изгледа внимателно. — Да не би вече да си затворил тази страница от живота си, Дризт До’Урден? И сега се боиш отново да я отвориш?
Скиталецът неубедително поклати глава, после въздъхна дълбоко:
— Разочарован съм — призна той най-сетне. — От себе си и от своята себичност. Искам да видя Закнафейн отново, да бъда с него, да се уча от него, да слушам гласа му. Ала в същото време — при тези думи той вдигна поглед към свещеника, който го наблюдаваше с благо, приятелско изражение, — в същото време не мога да забравя деня, в който двамата се срещнахме за последен път.