Кадърли подхвана заклинанието си с удвоени усилия и тялото на демона започна да избледнява.
— Ела при мен, Дризт До’Урден — долетя гласът на Ерту някъде много отдалече. — Ела, ако искаш отново да го видиш! Аз няма да те потърся повече.
И с тези последни думи, балорът изчезна, оставяйки тримата приятели сами и обезсилени. Изтощен до краен предел, скиталецът тежко се облегна на стената и на другите им се стори, че единствено здравият камък го задържа да не рухне.
— Ти не знаеше — опита се да го утеши Кати-Бри, която прекрасно разбираше, че не друго, а смазващият товар на угризенията превива раменете на приятеля й.
Погледът й се спря върху лицето на Кадърли, който сякаш изобщо не бе притеснен от обвинението на демона.
— Вярно ли е това? — прошепна Дризт.
— Не съм съвсем сигурен — отвърна свещеникът. — Но смятам, че призоваването на Ерту тук, в Материалната равнина, наистина може да е сложило край на заточението му.
— И си го знаел през цялото време? — обвинително рече младата жена.
— Подозирах го — призна той.
— Тогава защо ме остави да го повикам? — попита Дризт, напълно слисан, че Кадърли би могъл доброволно да освободи чудовище като Ерту.
Ала докато го гледаше изпитателно, той изведнъж разбра, че свещеникът ни най-малко не е разтревожен.
— Такива като него — спокойно обясни Кадърли, — могат да дойдат в Материалната равнина единствено с помощта на някой жрец или магьосник. Всеки, решил да се свърже с подобно създание, ще открие десетки демони — дори най-могъщи балори — които само чакат някой да ги потърси. Това, че освободихме Ерту (ако наистина сме го сторили), съвсем не е толкова страшно, колкото ти се струва.
Разгледано по този начин, твърдението на свещеника като че ли имаше смисъл. Да прибегнеш до помощта на някой демон очевидно не бе особено трудно — в Бездната бе пълно със зли създания, всички до едно изгарящи от желание да вилнеят из Материалната равнина и да сеят болка и страдание.
— Онова, от което се страхувам, Дризт — продължи Кадърли след малко, — е, че точно този балор очевидно те мрази повече от всичко друго на света. Опасявам се, че въпреки последните си думи, Ерту може да те потърси, когато се върне в нашата Равнина.
— Или че аз може да го потърся — спокойно рече Дризт и тонът му, в който нямаше и следа от страх, накара свещеника да се усмихне — именно такъв отговор очакваше от скиталеца.
Да, елфът несъмнено бе истински борец, могъщ войн на доброто, и ако отново се изправеше срещу Ерту, в това Кадърли беше убеден, балорът отново щеше да бъде победен, а Закнафейн — освободен.
Уейлан Миканти и Дънкин Високомачти дойдоха във „Възвисяване на вярата“ по-късно същия ден и откриха капитан Дюдермонт, седнал под едно дърво край храма, да храни малка, бяла катеричка с чудновати ядки.
— Пърсивал — обясни капитанът и протегна ръка към пухкавото животинче.
Когато то взе ядката от дланта му, той посочи към Пикел Широкоплещи (както винаги, потънал в работа, този път — по една от многобройните си градини). — Според Пикел, Пърсивал бил личен приятел на Кадърли.
Уейлан и Дънкин се спогледаха озадачено — нямаха ни най-малка представа за какво говори Дюдермонт.
— Няма значение — махна с ръка той и се изправи на крака, изтръсквайки клонките от скута си. — Какво става с „Морски дух“?
— Ремонтът напредва бързо — отвърна Уейлан. — Мнозина карадуунци ни се притекоха на помощ. Дори успяха да намерят подходящо дърво за мачтата.
— Много са дружелюбни, така си е — потвърди и Дънкин.
Дюдермонт му хвърли бърз поглед, истински доволен от промяната, която забелязваше у него. Това съвсем не бе начумереният, лукав мъж, който бе дошъл да търси Дризт До’Урден като пратеник на лорд Тарнхийл Ембуирхан. Дънкин се бе оказал отличен моряк и — както твърдеше Уейлан — чудесен спътник и Дюдермонт смяташе да му предложи постоянна работа на шхуната, още щом измислеха начин да се върнат в Саблено море.
— Робилард е в Карадуун — забележката на Уейлан хвана капитана неподготвен, макар той нито за миг да не се бе съмнявал, че магьосникът е преживял бурята и рано или късно ще ги открие. — Или поне беше, когато тръгвахме оттам. Няма да се учудя, ако вече е в Града на бездънните води. Каза, че може да ни върне обратно в морето.
— Но няма да ни струва никак малко — добави Дънкин. — Обясни ни, че ще има нужда от помощта на гилдията си, а пък те, по собствените му думи, били неприлично алчни.