— Може би, ако успеем да се доберем до Саблен бряг, преди да е дошла зимата, ще поемем на север, към Морето на неспирния лед — рече Дюдермонт — това бе неговият начин да се сбогува с приятелите си. — Иска ми се да посетя тази Долина, за която съм чувал толкова много.
— Моят дом — отвърна Дризт.
Кати-Бри само кимна — никога не бе обичала сбогуванията, а този разговор си беше точно това.
Време бе да се отправят към дома.
Глава 17
Опиянение
Стъмпет Рейкингклоу се катереше по склона на планината, пробивайки си път през тежкия сняг. Знаеше, че трябва много да внимава, тъй като зимата си отиваше от Долината, а Грамадата на Келвин съвсем не бе толкова висока и затрупалите я снегове може би вече се топяха. Влагата бе започнала да се процежда през дебелите й кожени ботуши, а на няколко пъти до ушите й достигна издайническият тътен на омекналия сняг.
Тя обаче упорито продължаваше нагоре, приятно развълнувана от заплашващата я опасност. Всеки момент от върха можеше да се спусне страховита лавина (често явление за Грамадата на Келвин, тъй като тук пролетта идваше бързо). Затова сега Стъмпет вървеше напред, чувствайки се като истинска авантюристка, крачеща там, където никой досега не се бе осмелил да отиде. Или поне така си мислеше. Всъщност, Стъмпет не знаеше почти нищо за историята на, тези земи, тъй като бе дошла в Митрил Хол заедно с капитан Дагна и хилядите войни, пристигнали от Адбарската цитадела, и, прекалено погълната от работата в мините, не бе обръщала особено внимание на историите, които джуджетата от рода Боен чук разказваха за Долината на мразовития вятър.
И със сигурност не бе чувала за най-прочутата лавина, свличала се някога от тези склонове. Никой не й бе казал как Дризт и Акар Кесел се бяха изправили един срещу друг именно тук, в Грамадата на Келвин, и как огромна снежна маса се бе срутила отгоре им, погребвайки Кесел под стотици тонове лед, камъни и пръст.
Най-сетне Стъмпет спря и извади бучка мазнина от кесийката, която висеше на кръста й, после изрече кратко заклинание и допря бучицата до присвитите си устни. Тази магия щеше да я предпази от студа, защото макар долу лятото да идваше с бързи крачки, тук горе вятърът все още хапеше лошо, а и тя се бе поизмокрила. Едва бе свършила, когато чу нов тътен и вдигна поглед към върха на планината, от който я деляха повече от шейсет метра. За първи път жрицата се запита дали ще успее да се добере дотам.
Грамадата на Келвин не бе особено висока планина. Ако се намираше край Адбар, родното място на Стъмпет, или пък край Митрил Хол, сигурно изобщо нямаше да я смятат за планина. Тя си беше едно най-обикновено възвишение, което едва надхвърляше триста метра. Ала тук, насред равната тундра, Грамадата на Келвин изглеждаше достатъчно внушително, като същинска планина, а за Стъмпет Рейкингклоу основното предназначение на планините бе предизвикателството, което представляваше покоряването им. Е, да, тя разбираше, че би могла да изчака лятото да напредне повечко — тогава по склоновете почти нямаше да има сняг и катеренето щеше да бъде много по-лесно. Само че жрицата не бе от най-търпеливите. Пък и какво предизвикателство щеше да бъде изкачването без топящия се, хлъзгав сняг?
— Хич и не си помисляй да се срутиш отгоре ми — размаха тя пръст срещу планината. — И да не си посмяла да ме запратиш обратно в подножието!
Гласът й отекна силно и сякаш в отговор долетя глух тътен. Изведнъж Стъмпет усети, че се плъзга назад.
— О, проклятие! — изруга тя и стисна тежката си кирка, оглеждайки се за място, което да използва за опора.
Преди да успее да направи каквото и да било обаче, тя се преметна през глава, но за щастие успя да запази достатъчно самообладание, за да избегне един стърчащ камък, а след това да забие кирката дълбоко в него. Напрегна всичките си мускули, за да се задържи, докато снегът се свличаше покрай нея, но за щастие лавината бе малка и доста слаба.
Миг по-късно всичко утихна, с изключение на далечното ехо, което огласяше планината. Сега вече жрицата можеше да се измъкне от грамадната снежна топка, в която тя и скалата се бяха превърнали.
Изведнъж погледът й бе привлечен от чудновато парче лед, което лежеше недалече от нея, на оголената от лавината земя. Твърде заета да се отърсва от полепналия по тялото й сняг (не искаше той да се разтопи върху нея и да я измокри още повече — и без това дрехите й вече бяха вир-вода), в началото Стъмпет не му обърна особено внимание.