Ала странният къс непрекъснато привличаше погледа й. В него нямаше нищо необичайно, просто парче лед с малко по-особена форма, но някъде дълбоко в себе си опитната жрица усещаше, че тук се крие нещо повече, отколкото личеше на пръв поглед.
В началото тя се опита да прогони необяснимия порив, който усещаше в гърдите си, и да продължи напред.
Само че кристалът, насочил цялата си мощ към подсъзнанието й, упорито я зовеше и я мамеше да го вземе.
Преди да разбере какво прави, Стъмпет вече го държеше в ръка. Със сигурност не беше лед, осъзна веднага тя, усетила топлината му, приятна и някак странно успокояваща. Вдигна го към светлината, за да го разгледа по-добре. На външен вид изглеждаше досущ като ледена висулка, четвъртита и дълга около трийсетина сантиметра. Стъмпет се замисли, после си свали ръкавиците.
— Кристал — промърмори тя, когато се убеди, че и на пипане неизвестният предмет не прилича на лед, после затвори очи и се съсредоточи, опитвайки се да почувства истинската му температура.
— Ами да! — прошепна тя след малко. — Моята магия, туй ще да е.
И с няколко заклинателни думи тя развали вълшебството, което бе направила малко по-рано, за да прогони студа.
Кристалът обаче не изстина. Стъмпет го поглади и усети как топлината се разлива по цялото й тяло и стига чак до пръстите на краката й.
Жрицата разтърка наболата си брада и се огледа наоколо, търсейки нещо друго, което би могло да е предизвикало лавината отпреди малко. Мисълта й бе съвършено ясна, ала нищо край нея — обичайната бяло-кафеникава гледка на планината — не й предложи отговор на неочакваната загадка. Това само още повече засили подозренията й и като вдигна кристала към светлината, тя се взря в играта на слънчевите лъчи в дълбините му.
— Магическа защита срещу студа — реши тя най-сетне. — Някой търговец те е донесъл, когат’ е идвал в Долината. Кой знае, сигурно е търсил скрито съкровище тъдява, или просто е искал да се полюбува на гледката и си е мислил, че ще го опазиш. И ти си го опазил… поне от студа, ама не и от лавината, дето го е затрупала!
Така трябва да е станало, убедена бе Стъмпет, доволна, че си е намерила толкова полезна вещ в тази пустош. Погледът й се насочи към Гръбнака на света, чиито вечно заснежени върхове се белееха през сивата пелена на мъглата. Изведнъж започна да си представя всички места, на които кристалният отломък можеше да я отведе. Нима имаше планина, която да й се опре, когато имаше подобна подкрепа? Нищо не можеше да, й попречи да ги покори всичките с едно-единствено пътешествие и да се превърне в легенда сред джуджетата!
Без да губи нито секунда, Креншинибон, надареният със собствена, невероятно отровна воля, отломък, вече се бе заел за работа и обещаваше на Стъмпет изпълнение на най-съкровените й желания. Могъщият предмет добре разбираше къде е попаднал — в ръцете на едно джудже, при това не какво да е, а жрица. Това никак не го радваше, защото джуджетата бяха корава раса, упорита и устойчива на магии. Въпреки това кристалният отломък бе доволен, че се е измъкнал от снега и вече не е погребан в безлюдната планина.
Креншинибон се бе завърнал в царството на живите същества, там, където отново можеше да сее хаос и страдание.
Промъкваше се из тунелите бавно и много предпазливо, използвайки ритмичните удари на джуджешките чукове, за да отмерва крачките си. Тесните коридори не бяха особено приятни за човек, свикнал небосводът да му бъде таван — високият варварин честичко трябваше да лази на колене, за да мине под някои от по-ниските сводове.
Изведнъж чу стъпки и се долепи до стената. Не беше въоръжен, ала предполагаше, че няма да срещне особено топъл прием сред джуджетата, не и след неприятната среща между Бруенор и Берктгар. Наистина, Ревик, неговият баща, се бе държал много по-добре от Берктгар и искрено бе приветствал Бруенор със завръщането му в Долината, ала дори и между двамата отколешни познайници се бе усетило напрежение. Берктгар и неговите поддръжници оказваха силен натиск върху Ревик, настоявайки за завръщане към старите обичаи на техния народ, когато на всеки, който не принадлежеше към племето, се гледаше с крайно недоверие. А Ревик бе достатъчно мъдър, за да разбира, че противопостави ли се прекалено остро на младия варварин по този въпрос, може напълно да изгуби влиянието си.