Въпросите напираха в главата на обикновено хладнокръвната и непресторено скромна жрица и не й даваха покой. Тя искрено се надяваше, че подобни желания са й чужди и всичко е било само един нелеп сън. Убедена бе, че се познава достатъчно добре, за да е сигурна — не бе способна на такова дребнаво тщеславие. Въпреки това Стъмпет още дълго се въртя неспокойно, преди най-сетне да заспи.
През тази нощ Стъмпет не сънува повече. Креншинибон, заключен в малко ковчеже край леглото й, бе усетил нейното недоумение и разбра, че занапред трябва да бъде по-внимателен, когато се опитва да й внуши нещо. Не, да покори джуджешката жрица съвсем нямаше да бъде лесна задача. Та той нямаше ни най-малка представа какво би могъл да й предложи, за да отслаби волята й и да я покори на своята!
Без тези изкушения кристалният отломък не можеше да получи власт над Стъмпет, ала в същото време знаеше, че всеки по-явен ход от негова страна може да издаде истинската му същност. А последното, което Креншинибон искаше, бе да събуди подозренията на противник, който би могъл да прибегне до помощта на някое добро божество и дори да се добере до тайните, разкриващи как може да бъде унищожен той (Креншинибон)!
Затова той приспа магията си и затвори злостните си мисли дълбоко в кристалната си сърцевина. Дългото му бездействие още не бе свършило, не и докато се намираше в ръцете на Стъмпет Рейкингклоу.
Долината на мразовития вятър
Част четвърта
Прекрасно си спомням деня, в който се завърнах в Мензоберанзан, моя роден град, мястото, където отраснах. Съзрях го — за първи път след толкова много години — от водите на Донигартенското езеро, миг, който ме изпълваше с боязън и в същото време — с любопитство. Не исках да се връщам тук, ала не можех да не се чудя как бих се почувствал, ако някога все пак го сторя. Дали в действителност градът на събратята ми бе толкова ужасен, колкото в спомените ми?
Не мисля, че някога ще забравя мига, в който салът ни заобиколи пещерата и изкусно оформените сталагмити изникнаха пред погледа ми.
Единственото, което изпитах тогава, бе разочарование.
Не ме обзе нито гняв, нито страхопочитание. Не ме заля вълна от носталгия — била тя истинска или въображаема. Това място не бе част от спомените ми — нито от детството ми, нито от прекрасното време, прекарано със Закнафейн.
Единственото, за което мислех в този момент, бе какво ли означават всички тези светлини — необичайна гледка, зад която вероятно се криеше нещо сериозно. Единственото, за което се тревожех, бе важната мисия, довела ме тук — знаех, че нямам нито секунда за губене. Страховете ми, защото аз наистина се боях, също бяха съвсем рационални — не необяснимата, подсъзнателна боязън, кореняща се в детските ми спомени за това място, а съвсем основателното притеснение, че сам влизам в бърлогата на опасен и могъщ враг.
По-късно, когато имах време да мисля за онзи миг, аз се опитвах да разбера защо не бях изпитал нищо. Защо ли, чудех се, не бях почувствал нищо при вида на града, в който бях прекарал първите три десетилетия от живота си?
Едва когато оставих Гръбнака на света зад гърба си и се озовах в Долината на мразовития вятър, едва тогава разбрах отговора. Мензоберанзан бе просто една от спирките по пътя ми и нищо повече. Сляпата вещица се оказа права — Долината на мразовития вятър бе първият дом, който бях познал. Всички места, през които бях минал преди това, всичко, което бях преживял, докато стигна до тази негостоприемна, неспирно брулена от ветровете земя — от Мензоберанзан, през Блингденстоун, Повърхността и дори вълшебната горичка на слепия ми учител, Монтолио ДеБруши — всички те бяха просто спирки по пътя ми.
Осъзнах всичко това, когато за първи път от десет години видях Долината да се разстила пред мен и почувствах милувката на хладния вятър върху лицето си.
Дом — колко сложна дума е това. Тя има различно значение за всеки от нас. За мен домът е не толкова място, колкото чувство, топлото и уютно усещане за сигурност. У дома няма нужда да се извинявам за всяка своя постъпка, нито за цвета на кожата си у дома ме приемат такъв, какъвто съм. Домът е място едновременно лично и споделено — то ни дава чувство за принадлежност, ала тази приобщеност се дължи единствено на приятелите край нас.
За разлика от деня, когато се върнах в Мензоберанзан, в мига, в който отново зърнах Долината, ме връхлетяха безброй спомени. Колко пъти, приседнал на някое възвишение в Грамадата на Келвин, бях съзерцавал звездите, или пък огньовете на странстващите варвари! Спомних си как заедно с Бруенор се изправяхме срещу свирепите снежни хора от тундрата спомних си вкиснатото изражение на джуджето, когато веднъж облиза секирата си и с погнуса установи, че мозъкът на снежните хора не става за ядене. Спомних си и деня, в който за първи път срещнах Кати-Бри, младата жена, която и сега бе до мен. Тогава тя бе още момиче, красиво и готово да види доброто у другия и да му повярва необуздана, ала в същото време чувствителна.