Спомних си толкова много неща, че макар мисията, довела ме тук, да не бе по-маловажна от онази, която ме накара да ида в Мензоберанзан, аз изобщо не мислех за нея.
В този миг тя просто нямаше значение. Единственото, което ме интересуваше, бе, че отново съм си у дома.
Глава 18
Разходка с вятъра
Дризт и Кати-Бри придружиха Дюдермонт, Уейлан и Дънкин до Карадуун, за да се сбогуват с моряците, които през последните пет години бяха не само техни неразделни спътници, но и истински приятели. Скиталецът бързаше и не искаше да отлага завръщането в Долината повече, отколкото бе необходимо, ала това малко отклонение бе важно и за него, и за Кати-Бри. Сбогуването бе топло и прочувствено, с обещания да се видят отново, веднага щом могат.
Двамата приятели (Дризт повика Гуенивар по-късно) вечеряха заедно с Дюдермонт и Робилард. Магьосникът, по-оживен и дружелюбен откогато и да било, дори обеща да използва заклинание, за да им спести ходенето до храма.
— Какво? — не разбра той, когато видя приятелите си да се споглеждат с многозначителни усмивки.
И тримата очевидно си мислеха едно и също — Робилард наистина се бе променил през последните няколко седмици, особено след битката на каеруичкия бряг. Благотворното влияние на Харкъл си бе казало думата.
— Какво? — настоя магьосникът отново, този път по-рязко.
Дюдермонт се разсмя и вдигна чаша:
— За Харкъл Харпъл — тържествено обяви той. — И за доброто, което остави след себе си!
Робилард изсумтя и се накани да им припомни, че именно „благодарение“ на Харкъл се намират в езеро, на стотици мили от Саблен бряг. После обаче видя лукавите им усмивки и се досети, че капитанът всъщност говори за него.
Първата му мисъл бе да се разсърди, дори да се отметне от обещанието да върне Дризт и Кати-Бри в катедралата. Ала тогава осъзна, че те всъщност са прави и се присъедини към тоста. Не каза нищо, но си помисли, че би било хубаво да отскочи до прословутото Бръшляново имение и да посети ексцентричния си приятел.
За Дризт, Кати-Бри и Дюдермонт сбогуването бе наистина тежко. Размениха си сърдечни прегръдки и обещания да се видят пак, макар дълбоко в себе си и тримата да знаеха колко опасен е пътят пред елфа и младата жена. Напълно възможно бе никой от тях да не напусне жив Долината на мразовития вятър.
Знаеха го, ала никой не го спомена, сякаш това бе просто временна раздяла, която нямаше да трае дълго.
Двадесет минути по-късно Дризт и Кати-Бри вече бяха във „Възвисяване на вярата“. Робилард си взе довиждане с тях и изчезна във взрив от магическа енергия.
Посрещнаха ги Айвън, Пикел и Даника.
— Кадърли още се приготвя — обясни русото джудже. — Повечко време му отнема на стареца.
— Хи-хи-хи! — изкиска се Пикел.
Даника си придаде недоволно изражение, ала Кати-Бри знаеше, че в действителност подмятанията по адрес на напредналата възраст на мъжа й я радват — очевидно бе, че двете джуджета си ги позволяват единствено, защото вярват, че с всеки изминал ден свещеникът става по-млад и по-силен в шегите им имаше надежда, а не злобна подигравка.
— Ела — рече Даника на Кати-Бри. — Така и не успяхме да си поприказваме добре.
И като хвърли кисел поглед на двете джуджета, които тръгнаха след тях, натърти:
— Насаме.
— О-о-о! — проточи Пикел.
— Винаги ли прави така? — обърна се елфът към Айвън, който въздъхна и кимна.
— Мислиш ли, че ще ти се намери време да ни поразкажеш повечко за Митрил Хол — с надежда в гласа попита русото джудже. — А и за Мензоберанзан — чувал съм туй-онуй за него, ама все не ми се вярва да е истина.
— Ще ти разкажа всичко, което знам — обеща скиталецът. — И наистина ще ти бъде трудно да повярваш.