— Не прави глупости, Берктгар — настойчиво прошепна Ревик и се приближи до него, за да е сигурен, че исполинът ще го чуе въпреки шума, който слисаните варвари вдигаха. — Заедно ще изберем правилния път.
Берктгар го блъсна встрани.
— Ще решавам сам! — отвърна той на висок глас. — Не се нуждая от съветите на един страхливец.
С тези думи той излезе от кръга и се отдалечи, следван от най-верните си поддръжници.
Засегнат (но не и учуден) от грубия отказ на Берктгар, възрастният варварин се опита да повдигне духа си с мисълта, че е направил всичко по силите си за доброто на своя народ. Ала дори тази слаба утеха му бе отнета миг по-късно, когато погледът му се спря върху Киерстаад, неговия наскоро възмъжал син.
По лицето на младежа се четеше неприкрито изумление, дори срам.
С гордо вдигната глава, Ревик пристъпи към него.
— Трябва да ме разбереш — меко рече той. — Това бе единственият начин.
Киерстаад си тръгна, без да каже нищо. Разумът му нашепваше, че постъпката на баща му не е страхлива, а напротив — проява на истинска доблест, ала не разумът и трезвите разсъждения надделяха у него. Неудобството го заля като вълна и той побягна на някъде, където и да е, далече, далече оттук, в откритата тундра, където може би го очакваше смърт.
Ала това вече нямаше значение.
Стъмпет стоеше на най-високия връх в Грамадата на Келвин. Беше се изкачила дотук съвсем лесно, някак между другото — сега цялото й внимание бе насочено на юг, там, където се извисяваха Гръбнака на света и неговите внушителни била. Във въображението й се заредиха дръзки картини, мечти за победа и слава. Видя се как стои на върха на най-високата планина, а погледът й се рее над света.
Неразумни, дори безразсъдни мечти, ала жрицата сякаш не го осъзнаваше. Постоянният поток от мимолетни картини, от илюзии и самозаблуда придобиваше все по-голямо влияние над трезвомислещата Стъмпет. Логиката и здравият разум бързо отстъпваха място на дръзки желания… желания, които дори не бяха нейни.
— Идвам, горделиви върхове! — неочаквано рече тя, обръщайки се към далечната планина. — Дръжте се, защото и най-високият от вас не ще успее да ме спре!
Ето, изрече го на глас, сама обяви намеренията си на всеослушание. Без да губи нито миг, тя бързо събра вещите си и се заспуска към подножието на Грамадата.
Мушнат на сигурно място в раницата й, Креншинибон бе обзет от безгранично задоволство. Могъщият отломък все още нямаше никакво намерение да се опитва да превърне Стъмпет Рейкингклоу в своя съюзница. Усетил бе колко е упорита (въпреки че илюзиите му вече бяха започнали да действат), освен това не бе забравил, че тя не е обикновено джудже, а жрица на Морадин Душековец. До този момент Креншинибон успяваше единствено да я държи настрани от опитите й да общува с него, ала рано или късно тя щеше да се обърне към своя бог и тогава най-вероятно щеше да научи истината за „топлещия кристал“, който се спотайваше в раницата й.
Вместо това отломъкът бе намислил да принуди Стъмпет да остави събратята си и да се отправи към Гръбнака на света, където можеше да срещне трол, великан или дори дракон — все подходящи съюзници за зло като него.
О, да, помисли си Креншинибон с надежда, наистина му се искаше да поработи с някой дракон!
Без да подозира нищо за тези пъклени желания, без да има и най-малка представа, че щастливата й находка изобщо може да крои каквито и да било планове, горката Стъмпет мислеше единствено за това как ще покори внушителната планинска верига пред себе си. Макар и тя самата да не бе сигурна, защо всъщност го желае толкова силно.
Още през първата си вечер като крал, Берктгар ясно даде да се разбере, че отсега нататък племето се връща към отколешните си обичаи, към начина на живот, който водеха допреди десет години, преди Уолфгар да надвие Хийфстааг.
Незабавно трябваше да се сложи край на каквито и да било взаимоотношения с жителите на Десетте града под страх от смъртно наказание на всички варвари абсолютно се забраняваше да говорят с Бруенор или с когото и да било от сънародниците му.
По-късно същата нощ Киерстаад седеше сам под звездното небе, а душата му се разкъсваше от болка. Сега вече разбираше постъпката на баща си. Ревик не можеше да надвие Берктгар, всички го знаеха, и вместо това възрастният мъж се бе опитал да постигне компромис, от който да спечели цялото племе. Да, с разума си Киерстаад осъзнаваше, че да отстъпи престола, когато вижда, че повечето от сънародниците му подкрепят Берктгар, бе мъдра и храбра постъпка от страна на баща му, ала в същото време сърцето му кървеше от срам, че Ревик бе отказал да се бие.