— Церемония — Тамара намираше затруднението на Боб за смешно и същевременно достатъчно тривиално. Сърцето й силно се разтуптя. Най-после церемония, ритуал, нещо което можеше да докаше наличието на чувства и страсти в първичния социален живот на Н-дифите.
— Танци. Соуейа и велайа. Цял ден!
— Ба!
— Виж какво, знам че искаш да изучиш някои образци, тъй като си конфигурационистка или нещо подобно, но аз пък имам един неотложен проблем — трябва да се бия на дуел в други ден с един мъж. И то с ножове. Пред очите на две селища.
— С ножове ли?
— Точно така. Борба между ловци. Селинзиите се бият само с ножове.
— Селинзии? — или както Боб го бе превел „стерници за момиче“, а те го транмитираха на английски като човек, който предизвиква друг на дуел. След кратко мълчание тя предложи. — Не би ли могло, просто да му дадеш момичето?
— А честта? Местната гордост и всичко около нея?
— И тя… е, доволна ли е да бъде прасе за награда?
Боб кимна.
— Моделът на ситуацията е познат — изрече тя и рязко добави: — Нищо, ама нищо чуждоземно няма около тези хора, абсолютно нищо?
— Какво?
— А, няма значение. Остави ме да помисля известно време. Рам има една идея. Слушай, Боб, смятам, че ти трябва по някакъв начин да се измъкнеш от тази историческа мисия, дори и да си загубиш имиджа. Ние винаги можем да те преместим не друго място. Така изглежда ще е по-добре, отколкото да убиеш момчето. Или ти да бъдеш убит.
— Благодаря за грижата — отвърна любезно Боб. — Не се тревожи напразно, аз ще намеря начин да ги изиграя добре.
— С подкожна инжекция ли?
— Сигурно ще пробвам карате, всъщност, нямам ясна представа. Само дето се чувствувам дяволски глупаво. Публична борба с ножове заради младо момиче. Ама че пубертетска история!
— Обществото е такова, Боб. Недорасло.
— Дошли чужденци от стая-чекмедже — той зарови пръсти в подобната си на лъвска грива коса и се изправи като се протегна. Боб беше красавец и нямаше нищо чудно, че жителите на селището го бяха избрали за свой шампион. А физическото великолепие се вдъхновяваше и одушевяваше от един интелектуален дух и не по-малко великолепен и страстно трениран ум, който търси същността на поезията заради самия себе си и този факт можеше и нищо да не означава за Н-дифите или повечето хора на Земята. Но в този миг Тамара видя младия мъж такъв, какъвто той бе всъщност — един истински крал.
— Боб — продължи тя, — кажи не! Поискай да те освободят. Ние ще трябва да се преместим.
— Не се поти напразно! — отвърна той и в знак на благодарност за нейната загриженост нежно я притисна до гърдите си. — Аз така ще напердаша това бедно копеле, че то няма и да разбере какво се е случило. И след това ще им произнеса лекция на тема: „Хигиена за Зеленяци. Убийството е вредно за здравето“. Сигурен съм, че това ще ги смае.
— Искаш ли да бъда там и да гледам?
— Искам — съгласи се той. — Особено ако той също има черен колан.
Следващият следобед тя бе на брега сред перачките както обикновено и провеждаше интересна дискусия с Кара и Либиса относно менопаузата, когато Рамачандра се появи от пауновоцветната гора и заслиза надолу по пътечката. Тамара започна да го наблюдава от камъка си сред водовъртежа и си помисли, колко чужд изглеждаше той, отдалечен, както бе казал Боб, като някой изправен дънер в първата редица срещу великолепните багри на една епична джунгла, показана на екрана на някое кино: твърде дребен, твърде черен, прекалено солиден.
— Как е корема Ви — Кара също го видя и извика, — Увана Рам?
Едва когато се приближи достатъчно близо и не бе необходимо да вика, той благоволи да отговори:
— Аскиос, Кара, много по-добре. Свърших гуото тази сутрин.
— Добре, добре. Още един чайник довечера. Вие сте само кожа и кости.
Последното бе просто нетактично от страна на Кара.
— Може би, ако яде достатъчно гуо, ще придобие цвят на човек — прецени Брела, като го оглеждаше внимателно.
Забележката на Кара за цвета на кожата накара Тамара за пръв път да обърне внимание на смуглата мургава кожа на Рамачандра. Н-дифите бяха учудващо невнимателни към детайлите.
А Брела сравни двамата чужденци и продължи в същия дух:
— Ти също, Тамара. Яж повече по човешки оцветена храна и може би няма да бъдеш толкова грозна и кафява.
— Никога не съм мислила за това — отвърна тя.
— Тамара — съобщи Рам, — ние сме поканени в къщата на Старите Мъже.
— И двамата ли? Кога?
— И двамата. Веднага.
— Как успя да го уредиш? — въпросът на Тамара бе на английски. Тя слезе от камъка, който делеше с Кара и Либиса и зацапа към брега.