Идеята дойде съвсем неочаквано. В една ранна утрин, до Пеци се приближи едро, тъмно кафяво куче. То имаше страховит вид, защото бе някакъв мелез между немска овчарка и каракачанка. Кучето се оказа повече от добродушно. Гледаше го с кротки кафяви очи, облизваше с пресъхнал език върха на носа си, сякаш искаше да му каже: „Не ме пъди! И аз съм самотен и гладен като теб.“ Жълта, пластмасова каишка опасваше врата му. На нея личеше изписан някакъв трицифрен номер. Дясното ухо на кучето беше отрязано наполовина.
След кратко колебание, бръснарят се престраши. Заговори ласкаво на животното, погали го зад ушите и едрия пес радостно завъртя опашка. Беше толкова кротък и хрисим, че човек не можеше да го повярва въпреки страховития му вид.
— Хайде да станем приятели! Как ти е името?
Понеже не получи отговор, Пеци продължи като скоро поговорка.
— Щом не казваш нищо, значи трябва да те кръстим… Виждам, че си бездомник и нямаш стопанин. Премалял си от глад… Ами тогава… да те нахраним… Я да видим дали ще ти хареса част от сандвича ми? Дръж! Дръж, Очко!
Той подхвърли парче от сандвича, и мигом бе удивен от ловкостта с която песа го хвана още във въздуха. Така вкусният сандвич беше изяден съвместно. Резултатът от тази почерпка бе такъв, че Очко последва Пеци и вече не се отдели от него. Човекът получи така желаната сигурност, а кучето надеждата за бъдещо вкусно ядене, което разбира се бе за предпочитане пред глада. Болният бръснар запозна своя придружител с всекидневния си маршрут както и с всичките негови особености. Очко с радост прие тези разнообразни разходки. Постепенно откри с удивление предимството да имаш благодетел.
След три дни към малката компания се присъедини още един член. Той бе с черна козина, черни като въглен очи и бели чорапки на предните лапи. Беше кръстен Бочко. Интересното бе, че двете кучета нямаха нищо против да съжителстват заедно с човека. Отначалото, като за „добре дошъл“, те се помирисаха едно друго за да се опознаят, сетне всичко тръгна като по мед и масло.
Чувството за сигурност завладя с неописуема сила Пеци. Вече спокойно минаваше край старата къщурка на Вана Цикова. Оглеждаше за присъствието на нахалните цигани, но тях ги нямаше. Вероятно го бяха видели с новата компания и не смееха да се приближат. Известно е, че помиярите ненавиждат цигани. Кое ги дразнеше, миризмата ли, злобата или други някакви белези? Това си беше факт.
След още една седмица трето куче се присламчи към компанията. То бе с къса, светло кафява козина, доста едро. Тутакси му бе дадено името, Мъри. Непрекъснато се прозяваше и облизваше като някакъв мързелив гладник. Не беше от нахалните. Ако нещо останеше от подхвърлените къшеи хляб, то нямаше нищо против да ги изяде, но иначе нямаше стръв за борба и надпревара. И трите кучета бяха едри, добродушни, с жълти каишки на вратовете и с клъцнати десни уши. Те не лаеха, движеха се бавно в синхронна крачка с инвалида. Изчакваха го да мине. След това, ако той се спреше на място, лягаха и спокойно го изчакваха да ги наближи. Никой не ги видя да се сдавят, да се затичат, да се хвърлят по човек. Бяха кротки и безобидни като евнуси в женски харем.
Понеже изхранването на кучешката навалица започна да става проблем за бръснаря, той се разтърси по мазета и тавани и се сдоби с една стара, платнена торбичка от противогаз. Преметна я през рамо и при първия удобен случай започна да я пълни, с всякакъв вид храна за приятелите си. Виждаха го да рови в кофите за боклук около Стария пазар, да събира изхвърлени корички хляб и кокалчета от пиле. Беше се превърнал в съвременен Плюшкин, само и само да привлече кучетата около себе си. Вече не можеше да си представи бъдещия живот на инвалид без тези едри и кротки приятели на човека.
В края на юни броят на членовете в кучешкият екип се оформи на цифрата пет. Последният пришълец беше един млад и енергичен мъжкар, някакъв случаен потомък на пинчер и булонка. Той все още не бе минал под ножа на кастрацията и това му личеше от пръв поглед. За кратко време се оформи като неформален лидер на компанията. Лупи, както импровизирано го нарече Пеци, лаеше с повод и без повод. Пускаше се да хапе всеки, който не му харесаше. Беше нервен и избухлив. Абе, с една дума, бе куче с безценните качества за пазач.
Беше наистина много впечатляващо да се види как Пеци, накуцвайки с тояжка в ръка, придружен от Очко, Бочко, Мъри, Чоки и Лупи, се носи плавно по улиците около Стария пазар, подобно на Колумбовия ветроход „Санта Мария“ по нежно зелените води на Атлантическия океан.
В една ранна утрин Чоки внезапно окуця. Предната му лява лапа се сви някак странно навътре. С мъчителни подскоци, клатейки се като неуравновесен кантар, той едва успяваше да догони компанията. Скимтеше болезнено, спираше се внезапно, а сетне с кратък лай продължаваше. Никой не разбра от какво дойде тая негова контузия. Най вероятно някой от циганите го бе издебнал и го бе ударил или пък бе случайно стъпил на остър предмет и бе наранил лапа.