— Май ти е студено — казва Хенри. — Ела да си легнеш пак, Клер.
— Направих кафе — предлагам му аз.
— Ммм, надушвам го. Но първо ела да ми кажеш „добро утро“.
Лягам, както съм с неговата хавлия. Хенри плъзга ръка под нея и за миг се спира — виждам, че е направил връзката и се опитва да види банята през моите очи.
— Това притеснява ли те? — пита ме.
Колебая се.
— Да. Притеснява ме. Разбира се.
Хенри сяда в леглото, аз също сядам. Извръща глава към мен, поглежда ме.
— Беше почти приключило.
— Почти ли?
— Смятах да скъсам с нея. Просто неподходящ момент. Или подходящ, и аз не знам. — Взира се в лицето ми и търси — какво ли? Прошка? Хенри няма никаква вина. Откъде е могъл да знае? — От доста време се измъчваме взаимно… — Той говори все по-бързо и по-бързо и накрая млъква. — Интересува ли те?
— Не.
— Благодаря ти. — Хенри прокарва длани по лицето си. — Извинявай. Не знаех, че ще дойдеш, иначе щях да поразчистя малко повече. Не само апартамента, но и живота си. — Под ухото му има размазано червило и аз се пресягам, за да го изтрия. Той ме хваща за ръката и я стиска. — Много по-различен ли съм? Отколкото си очаквала? — пита ме притеснен.
— Да… по-… — „себичен си“, мисля аз наум, но на него му казвам: — По-млад.
Хенри се замисля.
— Това хубаво ли е, или лошо?
— Просто си различен. — Прокарвам и двете си длани по раменете и гърба му, разтривам мускулите, изучавам вдлъбнатинките. — Виждал ли си се вече след четирийсетте?
— Да. Изглеждам така, сякаш съм мачкан и осакатен.
— Да. Но си по-малко… в смисъл повече. В смисъл познаваш ме, затова…
— Затова сега ми заявяваш, че съм недодялан.
Клатя глава, макар че имам предвид точно това.
— Просто съм изживяла толкова много неща, докато ти… Не съм свикнала да бъда с теб, когато ти изобщо не помниш какво се е случвало.
Хенри е мрачен.
— Съжалявам. Но човекът, когото познаваш, още не съществува. Стой до мен и рано или късно той непременно ще се появи. Но не мога да направя нищо повече.
— Така си е — съгласявам се. — А междувременно…
Той се обръща и ме поглежда в очите.
— Междувременно?
— Искам…
— Искаш?
Изчервявам се. Хенри се усмихва и ме бута лекичко да легна отново на възглавницата.
— Знаеш.
— Не знам много, но за едно-две неща все се досещам.
По-късно, долепени един до друг, се унасяме в сладка дрямка, покрити с бледото октомврийско слънце на късната утрин, и Хенри казва нещо на тила ми, което аз не разбирам.
— Какво?
— Казах си: тук с теб е толкова спокойно. Прекрасно е да си лежа така и да знам, че за бъдещето е помислено.
— Хенри!
— Хмм?
— Как се е получило така, че не си си разказал за мен?
— О. Аз не правя такива неща.
— Какви?
— Не си разказвам предварително, освен ако не става въпрос за нещо огромно, което застрашава живота ми. Опитвам се да бъда като всички останали. Не обичам и да се навъртам около самия себе си, затова внимавам да не се натъкна на себе си, освен ако не е неизбежно.
Замислям се.
— Аз пък щях да си разкажа всичко.
— Не, нямаше да го направиш. Само ще си навлечеш куп неприятности.
— Все се опитвах да те накарам да ми разказваш едно или друго.
Завъртам се и лягам по гръб, а Хенри се подпира на длан и ме гледа отгоре. Лицата ни са на около педя. Толкова е странно да си говорим, както сме си говорили почти винаги, но от физическата близост ми е трудно да се съсредоточа.
— И аз разказвах ли ти? — пита ме той.
— Понякога. Когато ти се разказваше или нямаше друг избор.
— Например?
— Ето, виждаш ли? Наистина искаш да знаеш. Но аз няма да ти кажа.
Хенри се смее.
— Така ми се пада. Ей, огладнях. Хайде да закусим.
Навън е мразовито. По Дирборн се стрелкат автомобили и колоездачи, по тротоарите вървят двойки и ние сме сред тях в сутрешното слънце — хванали сме се за ръце, най-сетне сме заедно и може да ни види всеки. Пробожда ме леко съжаление, сякаш съм изгубила някаква тайна, после обаче ме плисва възторг: всичко предстои тепърва.