Всяко нещо си има първи път
Неделя, 16 юни 1968 година
Хенри: Първият път беше като вълшебство. Откъде съм могъл да зная какво означава това? Беше на петия ми рожден ден и ние отидохме в природонаучния музей „Фийлд“. Съмнявам се някога преди това да съм ходил в музея „Фийлд“. Цяла седмица майка ми и баща ми ми разказваха за чудесата, които ще видим там, за препарираните слонове в голямата зала, за скелетите на динозаври, за диорамите с пещерни жители. Мама току-що се беше върнала от Сидни и ми беше донесла огромна, невероятно синя пеперуда — Papilio ulysses, в рамка със стъкло, напълнена с памук. Държах я близо до лицето си, толкова близо, че не виждах нищо друго, освен онова синьо. То ме преизпълваше с някакво чувство, с чувство, което по-късно се опитах да преоткрия в пиенето, а накрая го намерих отново с Клер, чувство за единение, за забвение, за безгрижие в най-добрия смисъл на думата. Мама и татко ми описаха безкрайните витринки с пеперуди, колибри, бръмбари. Бях толкова развълнуван, че се събудих още по тъмно. Обух си гуменките, взех своята Papilio ulysses и слязох в задния двор, а оттам, както бях по пижамка, отидох по стълбите на реката. Седнах на кея и загледах как се развиделява. Покрай мен минаха семейство патици, на кея на отсрещния бряг се появи миеща мечка, която ме погледна любопитно, а после си изми закуската и я излапа. По някое време може и да съм заспал. Чух, че мама ме вика, и хукнах нагоре по хлъзгавите от росата стъпала, като внимавах да не си изпусна пеперудата. Мама беше ядосана, че съм отишъл сам на кея, но не ми се скара, все пак имах рожден ден.
Вечерта и двамата не бяха на работа, затова се обличаха дълго, преди да излезем. Бях готов много преди тях. Седнах на тяхното легло, уж за да почета една партитура. Някъде по това време родителите ми музиканти бяха осъзнали, че единствената им рожба няма музикална дарба. Не че не се стараех: просто не чувах, каквото чуваха те в музиката. Обичах да я слушам, но не можех да изпея вярно и една-единствена мелодийка. Още на четири години можех да чета вестниците, а виж, за мен партитурите не бяха нищо друго, освен красиви черни драскулки. Ала мама и татко още се надяваха, че имам някакви скрити музикални заложби, затова, щом взех партитурата, мама седна до мен и се опита да ми помогне. Не след дълго тя вече пееше, а аз припявах ужасно фалшиво и щраках с пръсти, накрая прихнахме и мама започна да ме гъделичка. Татко излезе от банята с хавлиена кърпа около кръста, също се включи и няколко славни минути те пяха заедно, тате ме вдигна на ръце и както ме притискаха до себе си, те се впуснаха да танцуват из спалнята. Иззвъня телефонът и сцената се разпадна. Мама отиде да вдигне, а татко ме остави на леглото и започна да се облича.
Накрая се приготвиха. Мама беше в червена рокля без ръкави и със сандали на краката, беше си сложила на ръцете и краката лак за нокти в същия тон. Татко беше страхотен в тъмносините панталони и бялата риза с къс ръкав, с които осигуряваше подобаващ фон за неотразимостта на мама. Всички се качихме в колата. Както обикновено, разполагах с цялата задна седалка, затова легнах и загледах как зад прозореца се стрелкат високите сгради по Лейк Шор Драйв.
— Седни, Хенри — подкани мама. — Пристигнахме.
Седнах и погледнах музея. Дотук детството ми беше преминало в разнасяне из европейските столици, така че „Фийлд“ се вместваше в представите ми за музей, но в увенчаната с купол каменна фасада нямаше нищо изключително. Беше неделя, затова беше трудно да паркираме, но накрая намерихме къде да спрем и тръгнахме покрай езерото, покрай лодките, статуите и другите превъзбудени деца. Пъхнахме се между дебелите колони и влязохме в музея.
И тогава сякаш бях омагьосан.
Тук цялата природа беше уловена, надписана, подредена според логика, която изглеждаше извън времето, сякаш е била наложена от Бога, може би от един Бог, който си е изгубил първоначалния сценарий за Сътворението и е повикал на помощ уредниците от музея „Фийлд“. За петгодишното ми Аз, което бе в състояние да се прехласва по една-единствена пеперуда, да вляза в музея „Фийлд“, беше като да проникна в райската градина и да видя всичко, каквото става там.
Онзи ден разгледахме толкова много неща: пеперудите, естествено, безчет витринки с пеперуди от Бразилия, от Мадагаскар и дори един брат на моята синя пеперуда от другия край на света. Музеят беше тъмен, студен и стар и това засилваше тръпката, усещането, че тук, между стените му, времето е спряло и няма смърт. Видяхме кристали и пуми, ондатри и мумии, вкаменелости и още вкаменелости. Изядохме си сандвичите като за излет отвън на моравата пред музея и пак се гмурнахме вътре за още птици, алигатори и неандерталци. Към края бях толкова уморен, че едвам се държах на крака, но не исках и да чуя да си тръгваме. Уредниците дойдоха при нас и любезно ни подкараха към изхода, а аз се опитах да не се разплача, но въпреки това ревнах от изтощение и копнеж. Татко ме вдигна на ръце и така се върнахме при автомобила. Заспал съм на задната седалка, а когато се събудих, вече си бяхме у дома и беше време за вечеря.